Етикет: Canon 20D

текст Константин Иванов

В неделя вечерта на 1 май кацнах в Ираклео с директен полет от Лондон. Моите хора ме чакаха, където трябваше. Бяха ми затрили шапката за слънце от БГ! Аху-ихи и след това се укрихме на крепостната стена над града от венецианските колонизатори. Опъхнахме чувалите, където не духаше силно откъм морето и заспахме. Недалеч е гробът на Никос Казандзакис (автор на “Зорба гъркът” и критски национален поет), на който има прост кръст и пише: “Не се страхувам от нищо, не притежавам нищо, свободен съм!”

На другия ден се изнесохме за село Аноя в подножието на планината Иди или Псилоритис, известна от кръстословиците. Най-висока е на Крит с 2456 м. Беше покрита с сняг, карстова и като цяло не особено интересна. Ядохме под паметника на местния хайдутин, борил османците. Иначе Аноя е бил изгорено от нацистите и всички мъже са били избити, че помагали на партизаните.

От Аноя на стоп с Тойота-та пикап 4*4 на местен каубой стигнахме полуизоставения хотел до бившия ски курорт на високопланинско плато под върха. Не се виждаше кьорав лифт или влек. Минахме покрай пещерата, в която бил роден Зевс и майка му тайно го крила от баща му Кронос, който имал видение, че ще го убие собственото му дете и затова ядял челядта в момента на раждане. Е, пропуснал Зевс! Пещерата беше пълна със сняг. На цъфнала клонка до входа си окачих двете мартеници.
Тръгнахме да бъхтаме нагоре по международния маршрут Е-4, който минава и през БГ. Оправихме върха за около 4 часа и малко, макар че имаше доста сняг, духаше ураганен вятър по билото, а групи германци ни казваха да се връщаме. От ноо акъл си бяхме зарязали ръкавици, шапки и т.н. в раниците долу.

На върха Иди има параклис от камъни, събрани от билото и се вижда южното крайбрежие на Крит. Яки гледки и студ, студ, студ! Слязохме като разсипани и добре прегорели.
Опънахме палатките на платото, което прилича на огромна поляна между върховете, осрана от овце, агнета и кози. Вятърът пак духаше зло.
На другия ден на стоп и с рейс прекосихме половината остров на Запад, за да стигнем другата от трите високи планини – лефкА Ори (Бялата планина). Най-високият й връх е 3 метра по-нисък от Иди, но е малко по-прилична. Пътьом видях Ретимно, където фериботът беше метнал останалите френдове преди няколко дни. Яко градче – сенчести улички с кръчми, венецианска фортеца, църква, която първо е била католишка, после джамия, а накрая православна. Понеже изпуснахме последния автобус от другия голям град – ханЯ, за където трябва, стигнахме докъдето имаше – село Фурне. На мегдана имаше хиляди цигани. Оказаха се не гръцки, а български. Беряха първата реколта портокали за по 25-30 евро на ден с австрийски тримесечни работни визи. Из цял Крит има навсякъде българи. Някои не са се връщали от години. Псуват Гърция, нямат кво да правят в БГ. Депресия! Берат портокали, гледат деца и старци, чистят, сервират. Тъпо!

Опънахме палатките в обрана портокалова плантация с гледка към върховете. Драматични! На другия ден стигнахме началото на каньона Самария на около 1200 м н.в. Първо качихме отстрещния връх Гигилос по яко дере с камънак и баби французойки, които си играеха на Витоша. Пихме бира на алпийски балкон на кръчма с гледка към най-високото било. Яко слънчасали!

На другия ден се спуснахме в каньона – жега, безкрайна върволица от чужденци, прахоляк, чудни гледки към високото, накрая малко вода и двете стени на каньона се събраха на около 4 метра една от друга. Има и 5 евро такса, кенефи и вода на всеки 1-2 км. По средата е национализирано село, сега обезлюдено, където има сенки, здравпункт и мулета за извозване на ранените. Ноо яко беше чак накрая. Минава се през село Ая Румели, съборено от пороя преди 50 години, сега преместено на брега на морето.
Оттам вместо да бичим по Е-4 покрай морето, под сипеите и канарите, хванахме корабче за лутрО – село в супер извит навътре и закътан залив с поредица от хотели по брега до каменния плаж, бели стени, сини дограми, ноо яко. Опънахме палатките сред изоставения венециански форт над селото, чиито стени вече приличаха на естествени камъни. Долу белееха два православни параклиса. Чудно! От Лутро няма път доникъде, само с корабче. То и улици за коли няма. Паркират ги на пристанището, след като ги свалят от корабчето и си ги оставят там.

На другия ден се качихме нагоре да огледаме останките на крепостта и попаднахме на германски лелки, които седнали в кръг, биваха поучавани как да се справят с несгодите на живота. Бяха си направили и огромна спирала от камъни. Беше смъртоносна жега. Като подухваше, беше пролетно топло. Като изчезнеше вятърът, чувстваш как слънцето ти ръфа кожицата. Водата на морето обаче беше малко по-топла от пиринско езеро през август.

Все пак се изкъпахме на каменен плаж по Е-4 от Лутро до Хора Сфакион. Студ, студ, ама на Гергьовден вече направихме първа морска баня! Извървяхме го пеша маршрута. Палнахме по свещ в поредния снежнобял параклис на брега. Черна коза беше седнала като на трон на масите за богомолците отпред. След параклиса миришеше гадно – оказа се умряла коза, пак черна.

Е-4 мина през жесток плаж, после се заизвива нагоре по сипеи и канари и накрая стигнахме Сфакия. Опънахме палатките на открито и ветровито плато – нямаше къде другаде. Земята беше твърда и не можехме да забием колчетата. Затова в 4 часа станахме да укрепваме платнищата с по един огромен камък, за да не ни издуха вятърът.
На другия ден се изнесохме за Ханя, откъдето моите хора хващаха нощен ферибот за Атина, а оттам нощен рейс за БГ. Ханя беше супер яко – пак мешано от Венеция, Османска империя и Гърция. Жестоко – като Дубровник с балкански привкус. Изядох почти цял хляб с нещо като италианска салата от кутийка. Вкусно!!! Да живеят суперите!
В късния следобед кой откъде е. Аз поех за манастира Артемиу над Ретимно, където след месеци обсада гърците взривили мазето с барута и убили себе си и турците наоколо, но не се дали. Не успях да стигна до манастира, щото вече нямаше рейсове до манастира, а само до 9 км преди това. Опънах си чувала в параклис на 2 км по-надолу – чисто нов, с икони и отключен – явно никой не краде.
Последния ден огледах манастира. Имат си дори костница с черепи катов Батак и чудни гледки към околните върхове на Псилоритис. Обаче манастирът пак приличаше на католически, щото е бил такъв, понеже венецианците са имали пръст!
Хванах няколко стопа и се смъкнах пак надолу, към северното крайбрежие. Минах през чисто нов спретнат манастир с палми, кладенец и опело точно като в БГ. После хванах стоп за Ираклео за обратния полет. Пътьом минах през Кносос – останки от огромен дворец от древността, най-сериозните на Крит. Някъв англичанин купува мястото от турците, щото знае, че там има нещо. И наистина открива големи останки. За по-представително тиквеникът достроява двореца, както той си мисли, че е изглеждал. Така че сега има истински останки, но има и бетонни стени и колони + рисунки в стил от 1400 г. пр.н.е., обаче правени през 20-те години. Луна парк!
Ираклео се оказа по-нов и досаден град от Ретимно и Ханя, но все пак симпатичен. С по-малко венециански постройки, щото е съборен през Втората световна от бамбардировки, но на пристанището пак има крепост. Продаваха и прясно извадени от морето сюнгери.
Като цяло съм ноо доволен от Крит. Гърците обаче са като нас – мързеливи, бюрократични и надути. На връщане ни бавиха един час полета ей-така от няма кво, бяха забравили да ми ударят входен печат и да ме вкарат в шенгенските компютри, което беше грешка, щото трябваше да се разправят със слънчасал и изнервен тип като мен. До Лондон беше 4 часа път в 240-местен чартър, претъпкан с пролетариат, баби и пияни тийнейджъри – мили британски картинки! На летище Станстед беше 2 градуса в 2 след полунощ. Край на тениските! За известно време…

Компилация одушевени предмети.