Категория: Пътуване

текст Константин Иванов

Шшшшшш, побутва ме старият камилар. Буди ни, защото слънцето скоро ще изгрее, а дотогава трябва да сме се качили на върха на дюната. Намираме се в Ерг Чеби, недалеч от алжирската граница. Това парче пясъчна пустиня е едно от двете места в Мароко, където от гърба на камила чужденците могат да почувстват какво е да си сред Сахара.

Пътят до пустинята е дълъг, но за сметка на това изпълнен с хора, които искат да те качат на правилните камили. Обработката на чужденците започва още в сутрешния автобус от миньорски град Тинхир, където гледахме 300-метровите стени на каньона Тодра. Както обикновено става в Северна Африка, за ръкава ти се закачат няколко местни, които ти предлагат хотел, вода, такси, а в случая – транспорт от/до градчето Ерфуд плюс камила и спане в пустинята само за 60 евро. Ние си знаем, че цената е 25 и няма да мръднем от нея. Но и хората с бели дрехи също не мърдат. Няма и как да го направят, защото автобусът лети през пустошта. Затова продължават да рекламират офертата си. „Ако сега не се спазарим, в Ерфуд цената ще скочи на 100 евро. И то само ако по случайност там има японски туристи. Иначе дупе да ви е яко”, обяснява „камиларят”, който очевидно излиза от нерви заради нас. „У нас имаме поговорка, че каквото пожелаеш някому, то се случва и на теб”, отговарям аз. В скалата на лесните чужденци начело са именно японците, следвани от американците и западноевропейците. В Мароко непрекъснато те питат откъде си, за да знаят какво да правят с теб след това. Отговорът „От България” води след себе си въпросът „Аааа, от Унгария!”. Към този момент отношенията към българите е като към по-инатлива разновидност на поляците и чехите.

В Ерфуд наистина удряме на камък. На теория трябва да хванем маршрутка до Мерзуга, където да пазарим камилите и престоя за една вечер в пустинята. Обаче маршрутки няма. За сметка на това ни заобикалят други комисионери със също толкова скъпи оферти, които не искаме да приемем. Те обаче настояват половин час, защото сме им паднали цели пет човека накуп. Накрая единствената дама в компанията ни им кресва да се махат. Те избухват смях, защото явно не са очаквали това точно от жена. И си тръгват…

Сядаме в кафенето на площада, за да пием чай. Вятърът носи облаци прах. Но поне отново цари спокойствие. След известно време кръчмарят извиква един от нашите вътре – има оферта. „Виж го това момче. Чичо му държи хотел до пустинята. Сега трябва да отиде с джипа дотам и да върне едни англичани. Може да отидете до хотела, довечера ще се качите на камилите за по 25 евро и ще прекарате една вечер на лагер в пустинята”, предлага кръчмарят. Офертата звучи прилично, макар че слабата й страна е как точно ще се върнем обратно. Е, няма как да останем в пустинята завинаги, но въпросът е колко ще ни струва да ни откарат до цивилизацията. Докато се чудим, пристига лендровърът. Хайде – товарим багажа и вече сме на път. Всъщност шосето е път само в началото, после напълно изчезва и джипът пердаши през каменната пустош. В далечината вече се виждат дюните на пустинята. Спират, за да направим снимки. „Красиво е, нали”, пита племенникът. Да – от маранята стърчи планина от пясък в топъл (даже много топъл) жълт цвят. Единственият ни ориентир обратно към Ерфуд са двете клетки на мобилен оператор, но пък разстоянието хич не е малко, ако се наложи да се връщаме пеша.

Стигаме до хотела. „Убежището на сините хора” прилича на типично берберско убежище в пустинята. Задният му двор гледа към дюните. Камилите са се излегнали на пясъка и чакат да паднат мрак и хлад, за да тръгнем. Излиза силен вятър. Финият пясък влиза във фотоапаратите, между зъбите, дори под клепачите, когато си затворил очи. Пристигат и останалите ни спътници – французин и напушена испанска двойка. Лежим на миндерите в хотела и слушаме виелицата навън. „Няма страшно – сега ще ви сложим тюрбаните и сте готови,” успокояват ни от хотела. Заприличваме на Лорънс Арабски в действие. Остава да се качим на камилите. Те изглеждат дружелюбни създания, но това е преди да разберат, че трябва да се изправят, за да возят хора. Всяка е оборудвана с дръжка като на детска въртележка за успокоение на пътника. Движението им е плавно, стига да не се налага слизане надолу по дюната. Тогава се чувстваш като на пързалка, по която няма спиране.

Движим се по пясъка. Вятърът сякаш утихва, но бързо замита следите ни. След залез слънце пустинята оживява. Пропълзява мишка, бръмва насекомо. Старият ни камилар е взел двама млади на обучение. Периодично им дава да водят кервана, а после им обяснява къде грешат. Изведнъж ги отпраща нагоре по най-стръмната дюна. Явно те ще стигнат по прекия път до лагера, който камилите трудно ще изкачат. Нашата посока криволичи по пясъка. Става тъмно и страшно тихо, ако се изключи хрускането на копитата. И тогава достигаме лагера. Екскурзиите с камила за една вечер от всичките хотели в подножието на дюните се събират на едно и също място. Прилича на гигантска пясъчна поляна. По нея са разпръснати десетки „берберски палатки” – сковани от дъски конструкции, върху които са метнати постелки. Подът е гол пясък, покрит с одеяла. В средата на палатката е сложена кръгла маса със свещи. На нея по-късно ни сервират „тажин” – традиционното мароканско ястие, което се казва така заради съда, в който се приготвя. Прилича на разлато гювече с островърх капак с дупка. Обикновено в него слагат цяло пиле или овнешка мръвка, покриват ги със зеленчуци и задушават. Храната става крехка и сочна. Кускус мароканците сервират обикновено на големия семеен обяд в петък и няма нищо общо с този, който бабите ни готвеха, когато бяхме малки.

Най-ценната стока в пустинята, разбира се, е водата. Запасили сме се все едно ще стоим няколко дни. В лагера е пробит кладенец, растат няколко палми, а встрани се извисява най-внушителната дюна, която съм виждал. След вечеря ни предлагат да спим отвън, под звездите. Опъват матраци, дават ни одеяла и ни пожелават лека нощ. Разбираме се със знаци, защото камиларите ни не знаят английски, а ние не говорим френски. С пълни кореми наблюдаваме звездите и профучаването на метеорите. В съседната палатка на около 50 м от нас е весело. Чуват се китари, пеят се андалуски песни. При нас е кротко – само камилите хрупат цяла нощ.

На сутринта ни будят, за да видим изгрева от върха на дюната. По нея вече пъплят туристи от околността. Изкачването нагоре не е лесно. Спомням си как като дете се катерих по дюните край Несебър. Струваха ми се огромни и се чудих дали в пустинята са още по-високи. Днес несебърските вече няма. Изравниха ги заради хотелите, но пък те и преди не са могли да се сравняват с мароканските. За лош късмет се появяват облаци, които скриват слънцето в правилния момент, но въпреки това пясъкът сменя цвета си няколко пъти след изгрев. Българи, испанци и французи ахкат и ихкат. На върха на дюната е избуяло малко зелено храстче. Толкова не си е на мястото, че решавам, че е мираж. Гледам сенките по пясъка и точиците, в които са превърнали палатките, хората и камилите долу.

Обратният път до хотела отново отнема час и половина. Сервират ни закуска в П-образния двор, защитаващ оазиса ни като крепост. Плащаме втората половина от цената на камилското пътешествие и започваме преговорите за връщане обратно към цивилизацията. Искат ни двойно повече пари, отколкото на идване, „защото има само един джип, след малко тръгвам с него към града и после няма как да си тръгнете оттук”. Ние вече си знаем, че само шест километра по пясъка ще ни отведат на шосето за Ерфуд, където все някой ще ни вземе на стоп срещу пари. Затова упорстваме на старата цена. Накрая достигаме компромис за малко по-висока сума, но ще ни закарат до друг, съседен град. Важното е да има преговори. „Ееее, какви са ви големи раниците, ще счупят джипа, а той струва 50 хиляди евро”, казва шофьорът, който се оказва собственик на хотела. „Карай бавно и няма да има проблем”, смигам му аз. „Вижте колко е красива пустинята”, продължава хотелиерът и започва да прави кръгове с джипа, за да обхванем гледката на 360 градуса. „Леко да не счупим джипа”, подбъзиквам го аз. „Еееей, страшни хора сте това българите, пазарите се като бербери”, заключава хотелиерът и обяснява как сезонът е слаб, няма чужденци и положението е зле. После допълва, че през ноември започва да разширява хотела. Докъде ли да му вярваш?! Закарва ни до града. Докато му плащам, се примолва: „Айде, дайте по още 5 дирхама, де, защо се циганите”.

Отново сме в цивилизацията. На покрива на маршрутката постилат зелени листа и курдисват върху тях козичка и нашите раници. В града тъкмо са минали първите местни избори въобще. Партиите са изрисувани по номера на оградата на училището. Всяка една си има и картинка за улеснение на тези, които не могат да четат. Пътешествието из Мароко продължава. Изкачваме най-личния връх на Високия Атлас с всичките му 4167 м ръст. Губим се из медината на Фес – най-стария запазен средновековен мюсюлмански град – и спим на плоския покрив на хотела. Наблюдаваме как японец изпушва, без да спре, половин килограм марихуана в Шефшауен – градче в синьо и бяло в планините Риф, където се добиват две трети от лекия наркотик в света. Чудим се на 200-метровото минаре на чисто новата джамия в Казабланка за 750 млн. долара, построена край бедняшки квартал, който дубайски инвеститор скоро ще превърне в марина. Ходим по дъното на океана, който се е отдръпнал в Есауира – бившата пиратска столица, сега курорт с крепостни стени и бойници. Попадаме в ръцете на хищен търговец в ждрелото Тодра, които уж ни кани на гости при семейството си, а всъщност иска да ни продаде сребърно-калаени дрънкулки и килими. Пием фреш от портокал, продаван от каляски посред площада Джемаа ел-Фна в Маракеш. Наоколо лелки рисуват по ръцете на жените с къна, бербери пеят и свирят, доктори вадят зъби, а китайските тениски с надпис Morrocco с правописна грешка се предлагат като ръчно плетени. На връщане за родината прекарваме по принуда два дни в Милано, докато чакаме самолета. Тук пък всичко е твърде подредено, културно и чисто. Ей, винаги недоволни!

от Виделина Димитрова

Questions about people and places I miss unroll like the scenery outside the windows of the rented car, eating theirs heads and tails, not caring to wait for an answer. I have a strange jet lag where I find it difficult to situate myself in space rather than in time. Then reality gets a firm grip on me and I get it: we are heading straight to the heart of the divided island, Nicosia-Lefkosia-Lefco?a, the ancient seat of certain Crusader kings which was later fortified by the Venetians, but failed to hold back the attacks of the newly born Cypriot patriots. Meanwhile, I try to focus on the road which proves to be a problem as road signs bear triple instructions in English, Greek and Turkish and you risk getting lost simply because of being overdirected. Quite a promising start, I say to myself.

In the late afternoon, Easter Lefkosia seems calm and lazy. Two-storied houses that could have been part of any 17 c. Bulgarian village line the main street, tiny craftsman’s shops on the ground floor and living quarters above, wooden shutters in a sparkle of Mediterranean style. An old lady is selling popcorn with cocoa flavour promoting her business with sales of cheeping chicks. Poor things that survived the egg-painting rush of Maundy Thursday… Then the street comes to an abrupt end, or rather it goes on cut through its most vital parts, bandaged up in barbed wire as an old wound that has been left to heal up with all the ugly scars. I realise we have reached the „green line“, the buffer zone maintained by the UN. No more fancy shops, no more popcorn-chickens, this other kingdom seems by far… dead.

We flee away from this bisected life-knot, away from its malicious stench and back into the tangle of dead end sokaks around the centre. One of them leads us to the dragoman’s palace, a most eclectic building comprising an old Venetian house with one protruding wooden window over the central gate. Dragomans performed a special mission in the Ottoman Empire: as Ottoman Turks were reluctant to speak the languages of their non-Muslim raya, a certain need for translation was felt and hence the dragoman interpreters’ boom. Later, political mediation was added to their responsibilities, but considering the zeal of Cypriot Christianity, in that particular case mediation seems to have been of no good. And as if to confirm that, the goliath silhouette of Archbishop Makarios III rises up in the twilight, thrice the height of a normal human being, a guard to the entrance of the archiepiscopal palace. In the distance, I hear the mumblings of the priests, fathers of the misunderstood Cypriot identity, offspring of corrupt dragomans’ misinterpretations. And here he is, the greatest father of them all, black and granite-hearted, unbending and firm-willed in his statue afterlife, though in this one, they say, he did bend enough to sign up the controversial agreements that granted independence to Cyprus, former British colony, former province of the Ottoman Empire, former military base of the Venetian Republic, former kingdom of the disgraced Crusader kings, former territory of Byzantium, former conquest of the Ptolemies of Egypt, of Alexander the Great, of the Persians… a never-ending line of possessions and transfers of power supplemented with Arab raids, recurring massacres, plagues and the life-giving touch of an ever-present Aphrodite cult.

As we move on towards the archiepiscopal church, the mumblings grow thunderously loud. They sing on the mike, K. says. There’s no place for us inside, all we get are a few bittersweet oranges that we swallow somewhat guiltily at the gates of God’s home and a hurried walk a hundred yards away from the barbed wire, past the Beware of the Sniper bar, closed for good, now it’s time to trust the rats, along the fortified walls, accompanied only by the howling call of the muezzin somewhere from beyond the darkness of the spooky zone.

The morning sun pierces through the net of the tent and catches me dreaming lazily of a world without action, but it’s time for action, K.’s voice resounds. It’s a fresh morning on a green grass meadow at the foot of the Troodos Mountains, so calm and so peaceful that I start doubting what I’ve seen the previous night. Today is the day, which means we are off for the Turkish part of the island. We expect problems at the border, even to be sent back as Western Berliners who have been too curious to peep into the lives of their Eastern neighbours, but none of that happens. The Greek officers don’t care, the Turkish ones give us some slips of paper which should stand for temporary visas, free of charge and limitless, for the Turkish Republic of Northern Cyprus.

At first sight, Lefko?a seems unchanged, the same narrow streets leading God knows where, the same tiny shops and wooden shutters, and even the car plates are of the same kind and you surely have to drive on the left side. Then, we come to the central square and my eyes fall on the Father. In this one of his myriad avatars, Kemal Ataturk is more of a stargazer, his eyes fixed dreamily on a faraway light. In the street below, a waiter with a tray laden with steaming glasses of apple tea rushes past two men playing backgammon right in the middle of everyday life’s hubbub oblivious to their shopping bags, as well as to the moony gaze of their Lord. Now I know we are in Turkey. However, a few steps away we come across a most untypical sight: a casino with a mosque in the background. In Islam gambling is forbidden, but not on Cyprus. For once, Allah granted the faithful a land for unrestricted gambling with a fate of its own that has been gambled away.

Round the b?y?k hamam, tucked away under the ground, we enter the bazar area, busy as ever, crowded though not too much, and even the client callers are not so insisting and let us go undisturbed. In the distance, I recognize the two minarets of St. Sophia Cathedral, or rather the rosette of Selimiye Camii, a hybrid temple, tomb and crowning place of the Lusignan kings, descendants of Guy of Lusignan, king consort of Jerusalem, who purchased the island in 12 c. from the Templar knights as a compensation for being defeated by a Kurdish commander named Salah ad-Din at the battle of Hittin which actually resulted in Guy’s loss of the Kingdom of Jerusalem. I find that causal chain a little bit strange, but then these are the facts. Inside, the temple is filled with emptiness, stripped naked of all images. The light from the Gothic windows plays on the Quranic suras as if challenging to unravel their intricate lace and only the solitary minbar brings to the mind the dim outlines of a devout preacher. May the spirits of the brave kings rest in peace guided to heavenly abodes by the sermons of the imams!

In the street, just around the corner, business comes in a peculiar form. Christ from the street vendor’s stand absolves the satanic verses from their sins, and the sacred words of the Quran reveal His compassionate nature. I see absolution and revelation blended in the Turkish blue of evil guarding God’s eye. And while religions measure their weaknesses in heaven, down on the Earth a couple of boy scouts with camouflaged faces fight to draw my attention. Cake, ma’am. Te?ekk?r, sweeties. ?ok g?zel. Wanna see the picture? You look great. It turns out Good Friday is some unknown kind of carnival for the children here. The square behind the church-mosque is bubbling with life. The painted devils are all over the place, they scream and shout, they romp about, raving with joy, high on their own supplies, genuine freaks of nature that don’t need to go under the table as to be forgiven for their mischief…

Later on, the dolmu? takes us through a vast expanse of military bases and blossoming bushes along the road to Famagusta-Ammochostos-Gazi-Ma?usta. The city is known for being the deepest harbour on the island, the last Venetian stronghold against invading Turks and a prosperous town during and after the British rule, but history’s reminders seem to be deafened by a much stronger voice trumpeting in my eyes: Do you remember the sea and the engines, and the holds filled with sticky dusk? And that wild longing for the Philippines, for the huge stars over Famagusta? And while I still don’t believe my luck has led me to share the stars with the Poet, my weary legs drag me to a bench near another hybrid temple where I sit surrounded by ruins, fed up with ruins, drinking one more glass of this visual cocktail that mixes palms with unmixable Gothic-Muslim ingredients. A battered yellow sign in the corner of the left gate indicates the renaming of the temple: St. Nicholas Cathedral, then Aya Sofia, nowadays Lala Mustafa Pa?a Camii. Maybe the whole island is just a battered sign bearing the stigma of passions long dead, a desecrated procession of names as elusive as the Poet’s stars?

Othello’s tower is the only place where we can get a glimpse, though a faraway one, of the Varosha part of the town, in other words the former Greek living area that, after being evacuated completely in 1974, was sealed-off by the Turkish army and ever since left to the mercy of the elements. Nobody is allowed to go there, a ghost city of the day after tomorrow when a feline-serpentine order will prevail. K. gets carried away with plans to obtain a permit to that city as a way of inspiration for a new mind-shattering horror screenplay that will set him on the path to glory. You’re possessed by the old moor, let’s go. And we set, slowly and languidly, on the road back to a world of much more well-known conventions.

One day and one night later, we are sitting in the garden of Kykkos monastery high in the mountains. It’s a sunny and bright morning, a peaceful counterpoint to the bonfires of the previous night. I know the journey is coming to an end. We had it all: dead end streets, Byzantine mosaics, hordes of tourists, the lifestyle magazine of the British forces, Aphrodite’s birth rocks, a whole pest of forts, churches and giant Easter baskets full of dinosaur eggs. And now, after the three-day passions have subsided, it seems as though Christ has finally resurrected. Has He indeed? Cold comfort, even if He had. I would rather not rejoice in His sacrifice. Instead, I will take a walk in the mountains…

текст Виделина Димитрова

Тръгваме ли? Въпросът увисва лениво в мрака над втория кат легла, където сме се строили за поредната борба с безсънието. От няколко дни насам нощите са неспокойни – хем ми тежи главата и се унасям в дрямка, хем тръпна да не ме сполети височинната болест и да сложи край на голямото приключение в Хималаите. Вече сме в Лобуче, на около 4900 м над морското равнище, съвсем близо до най-високата точка на нашия трек – връх Калапаттхар. Освен че е 5545 м, тази „черна скала“ сред вечната белота наоколо се намира в прегръдката на първенците – Еверест, Лхотце, Нупце, Пумори, и бележи крайната спирка в похода на човешката върволица от поклонници, решени да почетат суровата обител на боговете.

Нашето поклонение започна преди малко повече от седмица в Лукла (2800 м), където ни стовари самолетчето на „Шангри Ла Еър“. Тази играчка за летене с изрисувана свастика на носа беше първото изпитание по пътя – побираше 20-ина души и произвеждаше шум до небесата, но затова пък по нашите реактивни представи не ускоряваше никак. Вдигна едно 160 км/ч (докато нервно тикаме памук в ушите си с поглед, прикован в пулта на пилота) и отлепи като Голф с превишена скорост по магистралата. За всеобща изненада се понесохме над долината на Катманду, забърсахме няколко хълмчета и след остър завой се нацелихме право в стръмната 500-метрова писта на Лукла. Не, не се забихме в отвесната скала насреща. Плюхме си в пазвите и мигом забравихме страха, защото ни завладя ново и странно усещане – кацнали бяхме едва ли не навръх Мусала, а отгоре имаше още 2 километра камънак.

През следващите дни странните усещания се трупат с такава бързина, че скоро им загубвам дирята и започвам да ги прехвърлям наум като скъперник, разтревожен да не му убегне някоя монетка. Наемаме носачи и договаряме цени, тъпчем багажа в денкове и отсяваме най-важното за из път, спим по лоджи и пробваме нови храни, указани с „тибетски“ и „шерпански“ в менюто и най-вече ставаме част от един непрекъснат поток на хора и животни, в който единствено молитвените камъни и крайпътните ступи успяват да внесат известен порядък чрез правилото задължително да минаваш вдясно от свещения текст

Напредваме бавно, за да се приспособим към височината – денивелираме не повече от 300 м на ден, а на два пъти, в Намче Базар (над 3000 м) и Дингбоче (над 4000 м), отсядаме за два дни и правим аклиматизационни разходки. Не че някой от нас бърза. Видяхме огромната пирамида на Еверест още на втория ден от един завой по пътя към Намче и оттогава го следим всеки ден колко по-голям израства пред очите ни. Имаме си и други забавления – любимия фотообект Тхамсерку (6608 м), отснет в почти всички моменти от деня, красавеца Ама Даблам (6856 м), като картинка от опаковката на швейцарски шоколад, близнаците Лобуче Изток (6119 м) и Запад (6145 м), Чолаце (6440 м), Чукхунг (5883 м)… Звучни имена, които спрягаме по няколко пъти на ден като литания за добър път.

Както никога досега не ме изпълва самотията на върховете. Тя пак е тук, витае нейде над манастирите и току се обажда в дълбокия беззвучен глас на тибетските тръби, ала при нас долу цари оживление. Зад всеки стобор наднича поне една рошава главица и протяга ръка за „бонбон“. В един миг те подминава подвижен бойлер по чехли с касетофон в ръка, от който се носи непалски хит, записан колкото пъти се събира на касетата. А докато гледаш втрещен и невярващ, изведнъж се озоваваш в крайпътния храст, защото твърдоглавият як съвсем правилно е решил, че му стоиш на пътя. Малко по-нататък попадаш в задръстване – отпред и отзад са те залостили носачи на месо, а на пътя няма място за изпреварване. После, тъкмо си се отървал от зловонната смрад, и се изправяш пред още по-голямо препятствие – разминаване с керван от якове по въжен мост.

Така минават дните ни – безкраен низ от селца по безкрайния друм, който ни отвежда все по-нагоре и по-навътре в планинската пустота, докато се стигне до тази нощ в Лобуче. А тя е особено неспокойна. Кислородът както винаги е малко, но сега като че ли са го заменили лепкавите изпарения от чесновата супа, която според „градските“ легенди в Хималаите помага срещу височинната болест. Италианката от долния кат навярно не е взела мерки и ужасът я навестява – за миг тя спира да диша и се събужда със силно сърцебиене. А в 4 ч. сутринта откривам, че навън сипе пръхкав снежец. Само това липсваше! Часът наближава 7. В столовата, от която ни дели тънка стена, настъпва раздвижване – явно ударната група на планинарското дружество от ирландския град Корк се стяга за път. Тракат съдове, подмятат се въжета и железа, а над всичко това се носи странна смесица от италиано-англо-непалска реч, отмерена с непонятното „тапаи лаи“. Време е да действаме.

Когато най-после напускаме лоджата, навън се е развиделило напълно и в кристалната яснота на деня се разлива безбрежната белота на пейзажа, прекъсната единствено от косматите черни гърбини на яковете и от прозорците на съседните лоджи. Вдишвам дълбоко и тозчас съжалявам. Въздухът е сух и много студен, но освен това от ледника Кхумбу се вдига фин прах, който дразни гърлото и носа. Придърпвам яката на якето си, хващам щеките и поемам по пъртината на ирландците към Горакх Шеп (5100 м).

Отпърво пътеката прекосява мъничкото ледниче Лобуче, после криволичи покрай дългия език на Кхумбу и накрая, след още малко нагоре и надолу по камъни и скали, излиза на „сухото езеро“ Горакхшеп Цо. Още ми е сънливо и забивам поглед в белите маратонки на нашия носач Нима. Те ми напомнят онази утрин в Намче, когато двамата с Ринджи, носач номер две, гордо ни показаха придобивката си от първата надница от нас – бели китайски маратонки, „много подходящи“ за високопланински туризъм. Тръпки ме бяха полазили само като си представих през какво трябва да минем, но сега, като гледам как Нима припка по хлъзгавия камънак, си мисля, че може би е имал право. Нима, казано по нашенски Недялко (според обичая на шерпите да кръщават децата си на деня, в който са родени), е на около 35, неженен – чудо невиждано! – но пък си има приятелка, която виждаме на снимка. Казва, че е твърде беден, за да бъде глава на семейство, но този аргумент също е нетипичен, като се има предвид, че малко шерпи могат да се похвалят със състоятелност и още по-малко ги е грижа за това.

Горакх Шеп, където пристигаме към 10 ч., е последната спирка преди базовите лагери на Еверест и Пумори. Представлява една-две лоджи, но поради височината и леко мизерните условия малцина се решават да преспят там. Ние засядаме пред обичайния 5-литров китайски термос с чай и кротко събираме сили. Времето лека-полека се изяснява, облаците започват да се разкъсват и Еверест аха-аха да се покаже. Едва тогава помътнелите ни мозъци разбират докрай, че това е нашият ден, нашият шанс да почетем първенците на достойна нога.

Малко по-късно и малко по-нависоко вече не съм много убедена. Силите ми бързо се стопяват и дори бавното темпо на смотаняка, помагало ми неведнъж досега, не успява да ми спести отвратителното усещане, че тялото не желае и не може да се движи. Всяка крачка се превръща в малък героизъм, а всеки завой – в повод за малка почивка и глътка… вода. Без въздух. В някакъв момент отдясно лъсват Нупце и Южната седловина, а облаците вече не ми били облаци, ами пушекоподобната снежна диря, раздухвана от ветровете. Продължавам да се влача по вълшебната формула „пет крачки напред – една глътка вода“ и докато се чудя дали неприятното усещане в стомаха ми не е първата сигнална лампичка за спасителен бяг надолу, се озовавам на малка площадка, опасана с молитвени знаменца. Толкова ми е никакво, че не се сещам да вдигна поглед малко по-нагоре, където се е насъбрал народ. Ясно, там е значи. Само дето връх… няма. Оказва се, че Калапаттхар е малка чучка по реброто на Пумори, затова пък е цели 5545 м, а и на кого му пука, когато върховете са всичките около нас като монолитни блокове в древен храм на слънцето. За малко забравям и болката в стомаха, и тежестта в гърдите, и безсилието в краката. Започва скоростна фотосесия – снимка с Еверест, Нупце и Лхотце, снимка с Пумори, снимка с приятели… Усмивките ни са малко извънземни и разкривени, но мигът на щастието ще остане завинаги с нас. Парченце шоколад, глътка вода, последен поглед околовръст и хайде пак, доколкото ни държат нозете, надолу.

Чак в Горакх Шеп усещаме колко безкрайно много и непоносимо сме изтощени. Облаците пак са се събрали, почва да бръска сняг. Решаваме да се подкрепим с чай, преди да продължим към Лобуче, и се смълчаваме около масата. Дори Нима се отпуска в полудрямка. Навън извива вятър, а снегът се усилва, но някак си не ми се мърда от топлата столова. Пътеката е ясна, имаме челници, ще допълним бутилките с чай и вода… Никой не си спомня, че само преди час бяхме горе. Тялото най-после взема връх и закрещява – въздух, сън, вода…

След около час, в който се тътрим мъчително покрай Кхубму, най-после стигаме нашия дом, общата спалня на лоджата в Лобуче. Тутакси поръчваме няколко термоса с чай и се заемаме със собствения си метод за борба с височинната болест, изразен в простичката рецепта „вода, вода и пак вода“. Когато след 20-ина минути първият от нас се изнизва към тоалетните, всички си отдъхваме – най-лошото ни подмина. Лека-полека мислите ни се понасят към нови приключения – прохода Чо Ла, петте езера на Гокьо, още едно петхилядно връхче на име Гокьо Ри… Нима сяда при нас с тетрадката, в която записваме поръчките си към кухнята. Всички сме единодушни – пет чеснови супи и малко тибетски хляб.

текст Константин Иванов

Отдавна се каня да напиша дълъг и напоителен имейл за ходенето в Хималаите. Проблемът е, че то беше дълго, забавно, а накрая и малко писващо. Същата работа ще стане и с този мейл. Но поне ще пиша на части.

Идеята за ходене до Хималаите възникна по някое време миналата година. Тогава не я гледах много сериозно, защото изискваше много отпуска и много пари, които покрай купуването на апартамента и работата за корпорацията не бях сигурен, че мога да съчетая. Първият план беше за изкачването на Мера Пийк – един от най-лесните и популярни 6-хилядници на света. Бях чел статия в “Гардиън” за човек, който беше ходил организирано. Върхът присъстваше и в предложенията на британските агенции за трекове, поради което реших, че може и ние да отидем там. Тогава мислех, че може да се оправим и сами, като си носим палатки и минем без носачи.

Впоследствие се оказа, че ходенето на Мера не е проста работа – трябват въжета и други алпинистки истории, с които на мен не ми се занимаваше. Не ми се занимава и сега – ще си остана просто туристче и това е ;-]

Тогава възникна идеята за обиколка на масива на Даулагири. Проблемът там беше, че трябваше да се живее дълго време на палатка, на над 5000 м надморска височина, в райони, които са твърде далеч от каквато и да е цивилизация.

Така се появи трета идея – за обиколка на масива на Анапурна. Там има много хижи, където може да се спи и яде и може да се мине без “бивачни съоръжения”. В района обаче върлуват маоисти. В Непал има гражданска война, която проличава в дълбоката провинция, където отрядите те спират и ти искат пари за революцията. Предимно с добро. Дават ти и бележка колко си се изръсил с отпечатана червена звезда и т.н.

Към този момент вече не ми се ходеше в никакъв Непал, на никакви Хималаи. Това беше съчетано с пълното изтощение покрай купуването и слагането на плочки, теракот и други простотии около апартамента, лични проблеми и факта, че имах да мисля ежедневно за твърде много други неща едновременно.

През пролетта едни българи бяха ходили на трек в района на Еверест. Той включва полет със самолет до самата планина, за да се избегнат районите с маоисти, изкачване нагоре по една долина на река, което завършва с качване на връх от над 5300 метра, прехвърляне през високопланински проход на 5300 м до съседната долина, където се качва връх от над 5600 м и след това се спускане по долината до летището.

От България тръгнахме четири човека. Петият щеше да се присъедини към нас в Катманду. В крайна сметка направихме това, което са направили онези българи, само че в обратен ред. Първо качихме по-високия връх – Калапатар (5642 м според GPS-a) и минахме покрай страхотния манастир Тенгбоче на 3876 м. След това се отказахме да минем през високопланинския проход, защото беше навалял много сняг последните дни, а и бяхме гроги и/или болнави. Затова отидохме до втората долина с леко слизане и врътка покрай планината между двете. След това качихме втория връх – Гокьо Ри (5340 м), и дори стигнахме още по-нагоре по долината. От всички най-високи места се виждаха Еверест и други върхове, които говорят нещо и на хора, които не знаят много-много за планините.

Спяхме по лодж-ове – нещо като туристически спални с различна степен на удобства, които са периодично разположени, тъй че винаги има къде да ядеш и спиш. Носиш си само вода. Останалото го мъкнеха двамата носачи, които си наехме от селото с летището – Лукла.

До Непал се стига с Аерофлот, Катар Еъруейз или Гълф Еър. В първия случай се тръгва директно от София със смяна в Москва и Делхи, но струва с около 50 на сто повече. Във втория се хваща рейс до Истанбул и се лети оттам през Доха, Бахрейн или Абу Даби. Ние летяхме през Доха, като на връщане имахме дори една вечер престой в “прогресивен Катар, родина на независимата телевизия Ал Джазира”.

И така вечерта на 9 октомври оскъдната рода ни изпрати и поехме по път, изпълнен с какво ли не. Останалото ще драсна според “дневника” ми – опърпан лист хартия, на който от едната страна има ксерокопие на карта с маршрута ни, свалена от интернет. Щяхме да се върнем на 3 ноември – най-дългото ми излизане във ваканция от гимназията насам ;-]

По това време в региона празнуват еквивалента на Коледа – най-големия семеен празник, а също и Нова година. Затова полетите бяха претъпкани и скъпи, но пък имаше какво да се види в Непал, а и октомври-ноември времето е най-стабилно и ясно, защото тъкмо е отминал мусонът.

За добро или лошо не се върнах “преобразен” от планина, над 4500 м упорито нямах мощност заради височината. Не ни хвана нито височинна болест, нито неминумата диария. Толкова много черен чай не съм и толкова много игри на 3-5-8 не съм играл никога през живота си. Изщраках 12 ленти.

Останалото ще надраскам лека-полека тия дни.

9 – 11 октомври

Пътуването с нощен автобус до Истанбул не беше нищо особено, освен че висиш като паяк на границата. На другия ден сутринта сме на летището. Взимаме си билетите и зависваме в чакалнята. Летището е прилично голямо и има полети до всякакви странни места в Азия и бившия СССР. Полетът до Доха закъснява. От един момент летим над пустинята, но това не се вижда, защото са ни сложили на места пред аварийния изход и илюминаторчетата са големи колкото детски юмрук.

Рамадан е. Мюсюлманите не трябва да ядат и пият, ако е още ден. В 19 часа стюардесата казва, че официално в Доха вече се е мръкнало, така че може да се яде. Девойките са източноевропейки и филипинки. Гледаме филм, но за съжаление малките Ербъси имат само 12 музикални канала и не мога да слушам 16-ти, който е за алтернативен рок. Полетът до Доха е към 4 часа.

Оттам до Катманду са още 5. Вторият самолет е голям Ербъс 300, в какъвто дотогава не съм летял. Претъпкан е, даже свалят един човек, за когото не е останало място. Този път сме още по-преебани – сложили са ни на седалките в средата. Не ми се спи и затова слушам 16-ти канал – най-накрая.

Този път закъсняваме 5 часа. Излитаме късно с идеята мъглата в Катманду да се е махнала, докато дойде време да кацнем. На летището някакви хора ги е страх да слязат с ескалатора. Чудят се, чудят се, на два-три пъти пристъпят, но накрая се отказват. Бюрокрацията е като в БГ преди 1985 г.

11 октомври

Катманду. Посрещат ни с джип Тойота от началото на 80-те. С него приличаме на британски колониалисти, тръгнали на сафари. Едвам се събираме с всичките раници. Движението в Непал е като английското, но само като посока. Прилича на Европа само докато излезем от района на летището. Нататък е лудница. Всеки кара и в двете платна, автобусите са претъпкани до задушаване, като висят хора и отвън, моткат се крави, профучават хора на моторетки, всички – абсолютно всички – натискат клаксона, когато си искат.

Попадаме в къща в по-приличен квартал на Катманду – това ще е градската ни база преди и след трека. На полуетажа над нас има малък параклис, където хазяйката се моли всяка сутрин в ранни зори и оставя по нещо за боговете. (Сори, но така и не вдянах всичките ритуали и истории, тъй че няма да пиша много-много.) Има и огромен балкон, от който се вижда маранята и смога, които се стелят над града. Катманду понамирисва, улиците са малко хаотични, водата се пие само от бутилки, храната се яде само от правилните ресторанти. Има гадинки, които се обаждат, че са в стомаха ти чак няколко дни, след като си ги погълнал.

Оставяме джипа в туристическия квартал Тхамел. Тук има евтини хотели, евтини полари от марката “Шерпа аутдор”, магазини за екипировка, включително фирмен на The North Face, пекарни, ресторантчета, улични продавачи на хашиш. Лудница! Влизаме в първия храм – божеството на храма е замацано с червена боя и изглежда страшно.

Минаваме през дарбАр скуеър – мястото, където са кралският дворец и храмове от Средновековието. Всеки от градовете в долината на Катманду си има такъв площад, защото всеки град е бил с отделен монарх по едно време и са се конкурирали кой ще направи по-представителен център. Дърворезбите по сградите са уникални.

По тесни сокаци се качваме на хълм, където е Сваямбунатх – будисткият храм на стотиците маймуни. Те скачат по главите на дългокосите, грабят неща за ядене от ръцете и въобще – ето защо си бих ваксина за тетанус/дифтерит и хепатит А и Б.

На връщане се натъпкваме пет човека + шофьора в местните таксита – Марути Сузуки. Трябва да ги караш да пускат метъра. Тогава цената е 2 лева да обиколиш по централните квартали. Марутито е супер здрава кола, която не спира пред калдъръм, не й пречи да кара по коритото на река, да влиза в дупки, големи наполовина размера й и да заобикаля изскачащи на пътя деца, велосипедисти и добитък.

Правим се на баровци и вечеряме в Катманду Гест Хаус, където опитвам местната ракийка и бира (само местноварената индийска Кингфишър става, съвсем местните Еверест и Мак-нещо-си не ги бива). Повечето стоки в Непал са индийски, петролът се внася на преференциални цени от арабите, 60 на сто от бюджета на страната се формира от чуждестранна помощ. Непалците са известни с шаловете от пашмина – от топла козина на хималайско животно, но иначе нежни на пипане, най-добрите се прокарват лесно през дупката на пръстен. Идеален подарък за майки и гаджета. По планините правят и украшения от полускъпоценни камъни.

12 октомври

Сутринта отиваме в Пашупатинатх. Това е индуистко място за раздяла с мъртъвците, но не гробище. В Непал запалват труповете на брега на свещена река и пускат праха по течението. Комплексът е голям и пълен с малки параклисчета, в средата на които има по един куроподобен камък. Това си е точно “дръжката” на Шива.

По едно време палят труп. Той е обвит в оранжево платно, като го горят с ароматни треви. Гадничко е, но не толкова, колкото ако само четеш написаното. Недалеч са кралските места за палене. Там са изгорили кралското семейство преди няколко години, след като синчето им ги изтрепва с калашник, а накрая гръмва и себе си – от мъка. Проблемът е, че не му дават да се ожени за каката, която си е харесал, а вече е на възраст. По този повод на трона се качва чичо му – сегашният крал. Неслучайно мнозина подозират, че е подкокоросал племенника да свърши мръсната работа, а накрая и себе си. Така идва ред на чичо да управлява държавата.

В Пашупатинатх живеят и множество “садху” – нацапотени изгнаници, които дават да ги снимаш срещу пари, живеят от подаяния и като цяло са се отдали на постигането на възвисяване чрез лишения. (Малко на ангро обяснявам, ама кво да се прави – религията не ми е силната страна.)

От “гробищата” стигнахме пеша през едни храмове и чудеса до квартала на Катманду, в който живеят предимно тибетци. Тук е огромният храм или ступа Боднатх. Представлява бяла глава, с очички и шарени флагчета с молитви, които се веят. Вътре е кухо, но там така и не се влиза. Идеята е да обикаляш “етажите” отвън, по посока на часовниковата стрелка.

След това видяхме и тибетския манастир Шечен – пак в същия квартал. Там трябва да въртиш един метални цилиндърчета с надписи, вместо да се молиш устно. Така си пестиш въздуха и увеличаваш шанса да си сплескаш пръстите, ако се закачат, докато въртиш цилиндъра.

Вечерта направихме последни опити да ограничим багажа до общо 15 кг. Вътрешните полети се осъществяват с малки самолетчета и затова няма мърдане.

В ранни зори се намърдахме на “вътрешните линии” на летището и зачакахме.

13 октомври

Ставаме по тъмно, минаваме с такси през въоръжения кордон на летището и зачакваме полета на Йети Еърлайнз. За да е още по-забавно, се оказва, че ще летим със самолетче, наето от авиокомпанията Шангри Ла Еър. Туин Отър е канадска 20-местна машина, пригодена да излита и каца на къси писти без твърдо покритие. В нашия случай е произведена през далечната 1979 г. и вътре прилича на междуселски автобус.

Закарват ни с рейс до самолета, но понеже има мъгла, се налага да чакаме. Пускат ни да се разхождаме по пистата, за да убием времето. Около останалите 20-ина самолета по плаца също се моткат туристи, които не могат да излетят. Някои препикават далечния край на пистата. По някое време все пак излитаме.

Стюардесата раздава бонбони и памук за ушите. Отър-чето шуми оглушително. Освен това вратата му не се затваря плътно и подухва. Пилотската кабина пък въобще няма врата към кабината с пътниците и се вижда как карат самолета. Летим с около 200 км/ч на около 3500 м височина.

В далечината се виждат първите снежни хималайски върхове. В един момент започваме да приближаваме устремно някаква планина. Точно преди да се разбием в нея, се оказва, че има проход, през който се шмугваме. Известно време от двете ни страни се извисяват склонове. Летим между тях.

Изведнъж самолетчето прави лупинг с десен завой. Долу се вижда пистата. Тя започва от пропаст и завършва в отвесна скала. Пикираме към нея. Тупваме като чувал с картофи на асфалта. Някакви австралийски лелки си изкарват акъла. Спирачки и ето ни в Лукла.

На летището ни чака отбор юнаци, кандидати за носачи. Ние ще си наемем от препоръчана местна туристическа спалня. Там си оставяме и билетите. Те са с фиксирани дати за връщане, но хотелът ще се грижи да не изпаднем от списъка за полета, който ни трябва.

Така се запознаваме с НИма. Той е от племето “раи”, което живее на надморска височина под Лукла. Неговите хора са ниски и набити, англичаните ги набират за елитната си високопланинска войска “гурки”. Понеже ни трябва втори носач, Нима извиква Ринджи. Разбираме се с Нима за цена, да вървят заедно с нас, за да не изчезнат с багажа и да си намерят свестни обувки за високото, защото в момента са обути с китайски маратонки. Предплащаме им за първите дни и тръгваме.

Багажът слагаме в два огромни денка, които сме си купили от Катманду. Носачите ги връзват с въжета и си ги закачат на челото. Пътеката прилича на среднообиколната на Витоша – върви нагоре и надолу, прекосява реката по метални мостове, разминаваш се с хиляди местни и туристи, защото това е нещо като магистрала за селата нагоре. От време на време има и кервани с якове, на които е по-добре да правиш път. Лоджовете, които предлагат храна и спане са на всеки 15 минути и дори по-често. Нагоре носачи мъкнат бира, почти прясно месо от животни, бутилки с газ, машинарии и други манджи. Всичко това на гръб и на чело.

Привечер стигаме до входа на националния парк. Плащаме, за да влезем и скоро сме в “последната хижа преди Намче базар” в селцето Джорсале. Храната почти във всички хижи е една и съща – нещо с картофи, нещо с ориз, пици, каша от цампа (смляна зърнена култура с вид на малеби), момо (нещо като питка калцоне, сгъната на две и пълна с месо, кашкавал, картофи или зеленчуци) , супи, чайове, вода в пластмасови бутилки.

Стаите в хижата също не са по-различни от навсякъде другаде. Те са разделени една от друга с тънки шперплатови стени и съдържат обикновено две-три легла, понякога и повече. Тоалетната е дупка на пода, но доста често е вътрешна. Течаща вода обикновено има отвън, макар че на някои хижи тази работа върши поточето на 10 минути път. Селцата над 3500-4000 м, отбелязани на картата, преди време са били места за лятна паша на якове, а сега са просто няколко хижи, събрани на едно място.

14 октомври

От Джорсале за около два часа стигаме Намче. Настаняваме се в Намасте Лодж, който ни е бил препоръчан. Тук освен всичко друго правят и кашкавал, топен в голям тиган, подобно на швейцарско фондю. От трапезарията се вижда връхчето на Тамсерку. Намче е огромно разрастнало се село във вътрешната част на стръмна подкова от хълмове. Тук ще стоим два дни, защото вече сме на 3500 м височина и трябва да се аклиматизираме. Наливаме се и чайове, защото помагало когато пиеш течности и пикаеш повече.

Разхождаме се из района. В най-горната част на селото се е капичнал хеликоптер Ми-8 на непалската армия. Закрили са го с брезент да не плаши хората. Наблизо е музеят на националния парк, от който при хубаво време се вижда Еверест. Вечерта в хижата един американец разказва как ял месо от як и след това цяла нощ имал видения как лети над планината. Не стана ясно какво е зобал якът, преди да го заколят. Заедно с друг младеж двамата бяха направили маршрута през двете долини за нещо като седмица. Ние си бяхме отделили 16 дни.

15 октомври

Правим разходка до манастира в Таме на около 3,5 часа път в едната посока. Преди селото се минава през малък ВЕЦ, който захранва околните села с ток. Селото е под манастира. Хапваме на полянката пред една хижа. Деца пускат хвърчило на фона на заснежени върхове на всички страни. Малко над манастира в Таме е първото място над 4000 м, на което стъпвам. Височината се усеща по това, че вървя малко бавничко и ми се замотва главата. Връщаме се почти по тъмно в Намче.

16 октомври

От Намче бавно са катерим нагоре към Сенгбоче (около 3800 м н.в.) Там има площадка за хеликоптери, които обаче могат да носят само товари, защото хотелиерите в Лукла и селата преди Намче се разпищели, че ако возят и пътници, ще им вземат хляба, щото всички ще ходят директно над Намче. По този повод разни хора свалят товари надолу към Намче. Единият носи бойлер.

Над Сенгбоче излязаме на превал, от който се виждат Еверест, Лхотце, Нупце и Ама Даблам. Спускаме се към голямото и богато село Кумджунг, което почти се е сляло със съседното. Следобед се разхождаме до безумния Еверест Вю Хотел, 5 звезди, който е построен на стратегическо място, откъдето се вижда Еверест. Има и стаи барокамери, където може да се надишаш с кислород, ако вземе да те наляга височинна болест. Хотелът изглежда затворен, но странно ми прилича на една от големите, изоставени хижи в Средна гора, пред която има паметник на партизани. Вече не си спомням името…

За вечеря хапвам шерпанска яхния, в която има картофи, ряпа и макарони. След това си мия зъбите с чужда паста за зъби “Дабур Ред”. Тя е непалска, яркочервена на цвят и сред съставките й са черен пипер, карамфил и други растения за искрящ дъх. На една от австралийките в хижата й става зле. Водят я в болницата в съседното село, за която местните плащат кой както може, западняците – с долари, а докторите са предимно чужденци.

17 октомври

От Кумджунг вървим първо надолу към реката, а след това нагоре покрай нея. За 3 часа стигаме манастира Тенгбоче на 3876 м. В ранния следобед се качваме на една чучка над манастира на 4180 м, за да свикваме с височината. Гледките са страхотни. Вечерта попадаме в трапезарията на група руснаци, които унищожават малки бутилчици с “Маунт Еверест” уиски и разговорите им стават все по-шумни.

18 октомври

Рано сутринта отиваме на службата в манастира. Сядаме на пода, докато монасите се събират, ом-вайки си под носа. Нижат молитвите в монотонен ритъм, от който може да ти се приспи, ако на задника не ти е толкова студено. Манастирът изглежда като някаква картичка с всички бели върхове наоколо. Хапваме понички от пекарната, запасяваме се за изпът и тръгваме към Дингбоче.

Стигаме за 5 часа на 4380 м. Пътьом се минава през двуетажен мост – всъщност мостовете са два, но новият е построен над стария. От селцето Оршо се разкрива поредната супер гледка. Повечето хижи са пълни, затова се приютяваме и петимата в една скапана стая, но поне е топло и кенефът е наблизо. Решаваме да останем тук два дни за аклиматизация. Чакаме първи прояви на височинна болест – главобол, драйфане – но не се появяват.

19 октомври

От Дингбоче поемаме по странична долина към Чукунг за еднодневна разходка. В дъното на долината се вижда Айлънд Пийк – един от по-лесните 6-хилядници. От Чукунг може да се качим за първи път на над 5000 м, но вместо това зависваме в една от хижите. Ядем на 4830 м под зоркия поглед на препарирана норка, която прилича на огромен кренвирш. От незнамсиколко дни не съм ял месо. Времето е ясно, но ветровито. Височинната болест пак не идва. След цял следобед в Чукунг се спускаме до Дингбоче за час и нещо.

20 октомври

През нощта е валял сняг и е натрупал един пръст. На изпроводяк в Дингбоче ни даряват с бели парчета плат като шалове за късмет. Изкачваме се по склона, после вървим със слаб наклон към Дугла – гадно място с няколко гадни хижи. Изкачваме се през мъглата до паметниците на загиналите на Еверест. В ранния следобед стигаме Лобуче. Всички хижи са пълни, дори снобарския и екопостроен Еко Лодж с кенефи във всяка стая за 18 долара на човек на вечер. Затова си взимаме общо помещение в един от другите лоджове.

Дотук по хижите беше светло, защото имаше слънчеви клетки и печеше. Заради лошото време акумулаторите са празни, затова палят газови лампи. Група италианци празнуват рожден ден и печелим парче торта. Продължава да вали сняг.

През нощта чакаме да ни хване височинната болест, затова си лягаме рано. Преди това в тази хижа и в долното село са минали на визитация едни американски доктори. Те работят по проект на Станфордския университет, който проучва кои хапове помагат за височинна болест.

За целта, ако искаш, те ти дават или ибупрофен, или диамокс, или просто плацебо, и те проверяват как се държиш на 3 места с различна височина. Според тях в Лобуче 80 на сто от хората получават някакви симптоми на височинна болест. Ако са ти леки симптомите, може да глътнеш диамокс и да продължиш нагоре. Ако обаче се усилват, незабавно слизаш надолу. Понякога дори 100 м слизане помагат.

Всичко зависи от бързината на качване – по максимум 300 м на ден. Маршрутът ни не е дълъг и ако беше по на ниско в едната посока е с дължината примерно на прекосяване на Рила от север на юг. Заради височината обаче преходите са къси.

Идеята ни е на следващия ден да качим върха Калапатар, част от реброто на Пумори, откъдето се вижда Еверест, базовия лагер, Лхотце и т.н. и да слезем пак на Лобуче. Преходът е дълъг, но не и невъзможен. Снегът обаче си вали. Затова решаваме да стигнем само до селото под Калапатар – Горак Шеп на 5100 м и да спим там.

21 октомври

В 5,30 сутринта вали сняг. Италианците тръгват към Горак Шеп. Те са група и имат да гонят график. Болнавите остават да ги чакат долу. Отказваме се да тръгваме.

Към 8 часа времето се изчиства. Решаваме да стигнем поне до Горак Шеп, но да се върнем да спим на по-ниско в Лобуче и на следващия ден да атакуваме Калапатар пак от Лобуче.

От Лобуче до Горак Шеп стигаме за 2 часа. От височината се влача като тюфлек и нямам мощност. Хижите в Горак Шеп са претъпкани с лакомства, изоставени от предишни експедиции на Еверест. Хапваме авангардни шоколади и решаваме да катерим Калапатар, макар че вече е късно сутринта, а следобед времето по принцип се скапва.

Качвам го за час и половина – последен от всички. Трудно е. Едва дишам, едва се изхрачвам, не ми стига въздуха, нито мощността. Докретвам до най-високото място, което се оказва на 5642 м. Колкото Елбрус! Ура!

Главата ми леко се върти и докато се качвам смело на самата пирамидка на върха с будистки молитвени флагчета, които се веят, за малко не се изтърсвам в пропастта. А иначе гледките са велики и не само към Еверест.

Слизането е по-бързо, но в Горак Шеп съм пълен парцал, а слизането в Лобуче е съвсем на магия. За поредна вечер играем 3-5-8 и пием литри черен чай. След като съм качил Калапатар и всичките емоции от гледките, си мисля, че ми е малко писнало цялото ходене. Вярно, гледките са гледки, но все пак мизерията си е мизерия, а и целия трек ми се струва еднообразно и разсипващо занимание.

22 октомври

Следващата ни цел е проходът Чо Ла, през който ще се прехвърлим в съседната долина. Първо обаче вървим към двете хижи в Дзонгла. Едната е вече пълна. И двете са мизерни, скъпи и студени, но заобиколени от 5-6-хилядници в дъното на странична долина. Красота! Тук започваме спорове дали да минаваме въобще през Чо Ла, който е на над 5400 м и скоро е валял сняг.

До края на деня отгоре слизат няколко организирани групи. Хората казват, че е уморително и трудно, но все пак става. Някои от нас са падали по склонове и сега се притесняват да не им се случи същото. Други се чувстват разкапани. Трети им е все тая. Четвърти вече искат да минат през прохода, макар че преди това са били против. Оставяме решението за сутринта.

23 октомври

На сутринта времето е чудесно. Вече не си спомням кой го каза, но вървеше слух, че след 23 октомври времето ще се оправи. И явно слухът е бил верен!

Предната привечер през хижата ни в Дзонгла мина един англичанин. Беше прекосил от другата страна на Чо Ла дотук за четири часа и половина. Междувременно разбрахме, че днес е успял да качи Калапатар и слизал надолу към Намче. За първи път срещам такъв бързоходец.

Оказва се, че само двама души все още имаме желание да минаваме през Чо Ла, макар че заради височината нямам никаква мощност и вървя много-много бавно. Затова решаваме да слезем надолу, да направим завой около хребета, през който минава Чо Ла, и така да стигнем докъдето трябва от другата страна.

На първо време слизаме до Периче покрай езерото Чо. Ринджи пердаши далеч напред и се оказва, че вървим откъм грешната страна на водата. Така слизаме до Оршо, където ядем. Има два начина да отидем в съседната долина – през Порце или Пангбоче. Решаваме за второто село.

В късния следобед сме в Пангбоче. Нима ни урежда голяма отстъпка в “хотел”, който има тоалетна клекало във всяка стая и кран за студена вода, който върши работа на душ. Къпя се за първи път от много време насам. Дотук съм изкарал с мокри кърпички и студена вода. Не че по хижите няма къде да се къпеш, но някакси не ме кефи да се поливам с кофа в дървена колиба на студа ;-]

24 октомври

Тръгваме по подсичащата пътека от Пангбоче за Порце. Тя е тясна и стръмна от едната страна. Опитвам се да изпреваря с бърз ход един керван с якове. Успявам, но веднага след това оставам напълно без дъх и трябва да се спра. Животните съответно ме изпреварват и се налага да им дишам праха дълго време, защото повече няма как да ги размина. Вече сме на около 3500 м, но очевидно се е натрупала някаква умора…

Стигаме за 2 часа. Порце е китно село, а съседната долина – доста красива. Спускаме се надолу към нея. Един от нашите хора дава 100 рупии на група тибетци, за да ги снима с шарените им дрехи и т.н. След това се катерим нагоре по реката.

Следобед стигаме Доле, където ям най-вкусните пържени зеленчуци до този момент. След цял ден слънце ни захлупва мъгла. Вече се водим аклиматизирани и не трябва да внимаваме по колко метра височина катерим на ден. Затова продължаваме смело към Луза и оттам към Мачермо.

Спим в по-гъзарска хижа със странни манджи. Картофеното пюре с карфиол е най-авангардното нещо, което съм ял последните дни. Въобще – в тази долина има далеч по-разнообразни и вкусни неща за ядене. Освен това е чувствително по-евтина от съседната, а от края й пак се вижда Еверест.

25 октомври

От Мачермо за два часа стигаме до Гокьо. На над 4500 метра сме и отново губя сериозно мощност. Минаваме скали с потоци, две езера, а също и разклона за Тангнак и Чо Ла. Реално, като не сме минали през прохода, сме загубили само един ден.

Установяваме се в хижата Гокьо Ризорт. В нея в началото на 90-те е живял филмов екип, снимал лента за Еверест. В стаите вместо крушки мъждукат светодиоди, захранвани от слънчеви колектори. В ранния следобед отдолу се качва мъгла и не ни остава нищо друго освен да играем 3-5-8 и да се заяждаме за глупости.

Причината да играем точно 3-5-8 беше, че през цялото време не можа да вземе надмощие нито групата, която искаше да играем белот, ни другата, която настояваше да се играе друго, например бридж ;-]

26 октомври

Времето сутринта е страхотно. Започваме да катерим отсрещния връх Гокьо Ри. Аз съм най-бавен и стигам за два часа. Днес мъглата е решила да дойде по-рано. Затова снимам Еверест всеки път, когато поредната порция мъгла отмине, защото не се знае дали няма да увисне до края на деня.

Навръх Гокьо Ри обаче се изчиства. Не знам колко точно показа GPS-а, но беше някъде около 5350 м. Гледката е към цялото било с Еверест и към още осемхилядници като Чо Ойо, Лхоце и Макалу, както и към много върхове на всички страни в района Кумбу на Хималаите. Гледката е някак по-обширна отколкото от Калапатар и май ми харесва повече.

Къде на майтап, къде не започваме да кроим планове за изкачване на Чо Ойо, който изглежда близо и не особено труден ;-] Слизаме до Гокьо по обед, когато мъглата довежда и ситен сняг. Забавляваме се в «най-високата книжарница на света». Тя е разположена под една от хижите и съдържа култови томчета, сред които поне две книги за комерсиалната експедиция до Еверест от 1996-та, когато мнозина измират от глупост и лош късмет.

27 октомври

Тръгваме рано за петото езеро на Гокьо, което е още по на север, по пътя за базовия лагер на Чо Ойо. Стигаме за час и половина. Гледката към Еверест и всичко останало е пак страхотна. Изщраквам поредния филм, а Нима пали няколко сухи треви в чест на боговете.

Следобед се смъкваме чак до гъзарската хижа в Мачермо. Край селото се намира забавна плоча, на която пише «На това място йети нападна шерпка и уби няколко яка» или нещо подобно. Така и не я намирам къде е.

В Мачермо има база на хималайския спасителен отряд. Той разполага и с «торба на Гамов», която сигурно си има нормално име на български. Ако те удари височината, те вкарват вътре, надуват я и и поддържат надута. Така се предполага, че дишаш по-наситен с кислород въздух, което намалява ефекта от височинната болест.

На някакъв чужденец наистина му е зле и го вкарват в торбата. Тя си има и висотомер, който показва на каква надморска височина е атмосферата вътре в нея във всеки един момент. На другата сутрин пред хижата каца хеликоптер, който евакуари болния и жена му.

28 октомври

Слизаме с бърз ход от Мачермо в Намче. Вече нямам записки на листа хартия. Помня че вървяхме много, но все по-леко, че качихме убийствен проход, по пътя към който се виждаше пак красивото село Порце, както и че към края на деня стана мъгливо и облачно.

В Намче попаднахме на цеха, който бутилира «минералната вода от извора Еверест». Всъщност Намче е от малкото места с чиста изворна вода, която може да пиеш, без да се налага да я преваряваш или тъпчеш с йод и химикали.

Спахме в същата хижа като на идване. На вечеря наблюдавахме как група шумни унгарски чичовци и няколко японски дядовци нагъват пържола от як. Никой от тях не умря ;-]

29 октомври

Смъкнахме се за около 5-6 часа от Намче до Лукла. Това също беше дълъг ден. Установих, че се потя много – нещо, което почти не ми се беше случвало нависокото. Пътьом ни отписаха от списъка на влезлите в националния парк

Отседнаха пак в хотелчето, от което се вижда пистата на летището. Беше мъгливо и гадно, но все пак едно самолетче дойде и после си замина точно под ивицата облаци.

Вечерта ядохме зелена салата и куп други неща и се приготвихме да ловим самолет рано сутринта.

30 октомври

Времето не беше най-доброто на света и първите полети от Катманду идваха със закъснение. Нашият полет беше един от последните за сутринта, а трябваше да ни качат, защото на 1 ноември ни беше обратният полет за рОдината. По някое време дойде бръмбъзъкът на “Йети Еърлайнс/Шангри Ла”. Първият път не успя да уцели пистата и кацна едва от втори опит. Качихме се набързо и поехме към цивилизацията.

В Катманду бяхме по обяд. Отидохме с джип на пазар в нещо, което приличаше на нещо като супермаркет “Елемаг” в нещо като квартал Изток на Катманду. Нямаше уиски “Маунт Еверест”, а непалският ром в бутилка с формата на традиционна шпага в естествен размер не ми се стори толкова привлекателен.

Следобед се отдадохме на покупки на подаръци и екипировка. Да живеят поларите на “Шерпа Аутдор” (11 лева) и пухените спални чували на “Алпайн Дизайнс Катманду” (110 лева за комфортна температура -10 – -15 градуса)! С това съотношение цена/качество може да направят бум на българския пазар! ;-] Е, и в оригиналния магазин на “Норт Фейс” имаше някакви драматични намаления, не може да се отрече ;-]

31 октомври

Посветихме деня на разглеждането на Патан – един от градовете в долината на Катманду, който е бил сред съперниците на сегашната столица. Храмовете бяха безбройни. Малките улички и задни дворчета бяха като комбинация на Истанбул с Италия в азиатски вариант.

А как се бяхме научили да се пазарим вечe ;-]

1 ноември

В ранни зори се отправихме към летището. Този път нямаше мъгла и излетяхме за Доха по разписание. Отгоре се виждаха чудесно разни полупустинни райони на Индия, после пясъците на пустинята и огромните кръгове на яхтените пристанища около Дубай.

В Доха бяхме по обяд на температура от 35 градуса. Авиокомпанията ни беше настанила за вечерта в 4-звезден хотел. Имаше още обяд и вечеря за нейна сметка. Никога преди не ми се бяха услаждали толкова много обикновени неща като салата и хляб и сирене.

Следобед тръгнахме на разходка из Доха. Столицата на Катар представлява парк около залива на морето, 15-ина небостъргача, още 15-ина строящи се и жега, която трудно може да се опише с думи. Така и не намерихме стария “сук”, който бил единственото нещо, останало от старото рибарско селище, което Доха е била до откриването на запасите от нефт и газ.

Иначе може да се возиш с традиционна лодка до островче-парк в средата на залива, да пиеш вода от чешмички-хладилник, да гледаш как местна кака, забулена отгоре до долу прави нещо като джогинг по крайбрежната алея, облечена като приятелка на Батман, да откриеш колко много чужденци работят в Доха – западняците като шефове на компании, а азиатците от бедните държави като обслужващ персонал.

2 ноември

Рано сутринта поемаме за Истанбул. Поредният полет е претъпкан – този път с японски туристи, за които е най-евтино да летят до Турция през Катар.

В Истанбул вали дъжд и прилича на истинска есен. Странно, но той ми се струва най-европейското място, на което съм бил през последните дни. Разгледахме каквото можахме, преди да се стъмни, включително жестоките малки улички под Света София.

Вечерта се изнесохме за автогарата. Бяхме си оставили багажа в чакалнята на фирмата, която щеше да ни вози до София. Изядох кило ябълки и грозде от хипермаркета над автогарата – за първи път, без да се замислям как да ги беля и дали ги мия с правилната вода.

Гадното на пътуването с рейса Истанбул – София е, че в 2 часа посред нощ те стоварват на един километър от границата и те карат да вървиш пеша до гишетата на граничния контрол.

Точно там един чичо ни се заяде, че нямаме транзитни визи за Турция. Номерът е, че българи можело да ходят без визи в Турция само на туризъм, т.е. нямаш право без виза да преминаваш през страната и да я напускаш от другата страна, а само откъм България.

Та граничарят ни се развика, че ще ни глобяват и т.н. Ние му казахме, че той е първият, който ни прави проблем, и ако е вярно, каквото казва, са щели да ни пипнат още на излитане от Истанбул за Доха.

Накрая си измъкнахме паспортите и се наредихме на друго гише. Там нямахме проблем.

На сутринта София също ми се стори чист и приветлив европейски град. Вярно това впечатление трая само един ден, но въпреки това е факт ;-]