Категории
Пътуване

Между гърбиците на мароканска камила

текст Константин Иванов

Шшшшшш, побутва ме старият камилар. Буди ни, защото слънцето скоро ще изгрее, а дотогава трябва да сме се качили на върха на дюната. Намираме се в Ерг Чеби, недалеч от алжирската граница. Това парче пясъчна пустиня е едно от двете места в Мароко, където от гърба на камила чужденците могат да почувстват какво е да си сред Сахара.

Пътят до пустинята е дълъг, но за сметка на това изпълнен с хора, които искат да те качат на правилните камили. Обработката на чужденците започва още в сутрешния автобус от миньорски град Тинхир, където гледахме 300-метровите стени на каньона Тодра. Както обикновено става в Северна Африка, за ръкава ти се закачат няколко местни, които ти предлагат хотел, вода, такси, а в случая – транспорт от/до градчето Ерфуд плюс камила и спане в пустинята само за 60 евро. Ние си знаем, че цената е 25 и няма да мръднем от нея. Но и хората с бели дрехи също не мърдат. Няма и как да го направят, защото автобусът лети през пустошта. Затова продължават да рекламират офертата си. „Ако сега не се спазарим, в Ерфуд цената ще скочи на 100 евро. И то само ако по случайност там има японски туристи. Иначе дупе да ви е яко”, обяснява „камиларят”, който очевидно излиза от нерви заради нас. „У нас имаме поговорка, че каквото пожелаеш някому, то се случва и на теб”, отговарям аз. В скалата на лесните чужденци начело са именно японците, следвани от американците и западноевропейците. В Мароко непрекъснато те питат откъде си, за да знаят какво да правят с теб след това. Отговорът „От България” води след себе си въпросът „Аааа, от Унгария!”. Към този момент отношенията към българите е като към по-инатлива разновидност на поляците и чехите.

В Ерфуд наистина удряме на камък. На теория трябва да хванем маршрутка до Мерзуга, където да пазарим камилите и престоя за една вечер в пустинята. Обаче маршрутки няма. За сметка на това ни заобикалят други комисионери със също толкова скъпи оферти, които не искаме да приемем. Те обаче настояват половин час, защото сме им паднали цели пет човека накуп. Накрая единствената дама в компанията ни им кресва да се махат. Те избухват смях, защото явно не са очаквали това точно от жена. И си тръгват…

Сядаме в кафенето на площада, за да пием чай. Вятърът носи облаци прах. Но поне отново цари спокойствие. След известно време кръчмарят извиква един от нашите вътре – има оферта. „Виж го това момче. Чичо му държи хотел до пустинята. Сега трябва да отиде с джипа дотам и да върне едни англичани. Може да отидете до хотела, довечера ще се качите на камилите за по 25 евро и ще прекарате една вечер на лагер в пустинята”, предлага кръчмарят. Офертата звучи прилично, макар че слабата й страна е как точно ще се върнем обратно. Е, няма как да останем в пустинята завинаги, но въпросът е колко ще ни струва да ни откарат до цивилизацията. Докато се чудим, пристига лендровърът. Хайде – товарим багажа и вече сме на път. Всъщност шосето е път само в началото, после напълно изчезва и джипът пердаши през каменната пустош. В далечината вече се виждат дюните на пустинята. Спират, за да направим снимки. „Красиво е, нали”, пита племенникът. Да – от маранята стърчи планина от пясък в топъл (даже много топъл) жълт цвят. Единственият ни ориентир обратно към Ерфуд са двете клетки на мобилен оператор, но пък разстоянието хич не е малко, ако се наложи да се връщаме пеша.

Стигаме до хотела. „Убежището на сините хора” прилича на типично берберско убежище в пустинята. Задният му двор гледа към дюните. Камилите са се излегнали на пясъка и чакат да паднат мрак и хлад, за да тръгнем. Излиза силен вятър. Финият пясък влиза във фотоапаратите, между зъбите, дори под клепачите, когато си затворил очи. Пристигат и останалите ни спътници – французин и напушена испанска двойка. Лежим на миндерите в хотела и слушаме виелицата навън. „Няма страшно – сега ще ви сложим тюрбаните и сте готови,” успокояват ни от хотела. Заприличваме на Лорънс Арабски в действие. Остава да се качим на камилите. Те изглеждат дружелюбни създания, но това е преди да разберат, че трябва да се изправят, за да возят хора. Всяка е оборудвана с дръжка като на детска въртележка за успокоение на пътника. Движението им е плавно, стига да не се налага слизане надолу по дюната. Тогава се чувстваш като на пързалка, по която няма спиране.

Движим се по пясъка. Вятърът сякаш утихва, но бързо замита следите ни. След залез слънце пустинята оживява. Пропълзява мишка, бръмва насекомо. Старият ни камилар е взел двама млади на обучение. Периодично им дава да водят кервана, а после им обяснява къде грешат. Изведнъж ги отпраща нагоре по най-стръмната дюна. Явно те ще стигнат по прекия път до лагера, който камилите трудно ще изкачат. Нашата посока криволичи по пясъка. Става тъмно и страшно тихо, ако се изключи хрускането на копитата. И тогава достигаме лагера. Екскурзиите с камила за една вечер от всичките хотели в подножието на дюните се събират на едно и също място. Прилича на гигантска пясъчна поляна. По нея са разпръснати десетки „берберски палатки” – сковани от дъски конструкции, върху които са метнати постелки. Подът е гол пясък, покрит с одеяла. В средата на палатката е сложена кръгла маса със свещи. На нея по-късно ни сервират „тажин” – традиционното мароканско ястие, което се казва така заради съда, в който се приготвя. Прилича на разлато гювече с островърх капак с дупка. Обикновено в него слагат цяло пиле или овнешка мръвка, покриват ги със зеленчуци и задушават. Храната става крехка и сочна. Кускус мароканците сервират обикновено на големия семеен обяд в петък и няма нищо общо с този, който бабите ни готвеха, когато бяхме малки.

Най-ценната стока в пустинята, разбира се, е водата. Запасили сме се все едно ще стоим няколко дни. В лагера е пробит кладенец, растат няколко палми, а встрани се извисява най-внушителната дюна, която съм виждал. След вечеря ни предлагат да спим отвън, под звездите. Опъват матраци, дават ни одеяла и ни пожелават лека нощ. Разбираме се със знаци, защото камиларите ни не знаят английски, а ние не говорим френски. С пълни кореми наблюдаваме звездите и профучаването на метеорите. В съседната палатка на около 50 м от нас е весело. Чуват се китари, пеят се андалуски песни. При нас е кротко – само камилите хрупат цяла нощ.

На сутринта ни будят, за да видим изгрева от върха на дюната. По нея вече пъплят туристи от околността. Изкачването нагоре не е лесно. Спомням си как като дете се катерих по дюните край Несебър. Струваха ми се огромни и се чудих дали в пустинята са още по-високи. Днес несебърските вече няма. Изравниха ги заради хотелите, но пък те и преди не са могли да се сравняват с мароканските. За лош късмет се появяват облаци, които скриват слънцето в правилния момент, но въпреки това пясъкът сменя цвета си няколко пъти след изгрев. Българи, испанци и французи ахкат и ихкат. На върха на дюната е избуяло малко зелено храстче. Толкова не си е на мястото, че решавам, че е мираж. Гледам сенките по пясъка и точиците, в които са превърнали палатките, хората и камилите долу.

Обратният път до хотела отново отнема час и половина. Сервират ни закуска в П-образния двор, защитаващ оазиса ни като крепост. Плащаме втората половина от цената на камилското пътешествие и започваме преговорите за връщане обратно към цивилизацията. Искат ни двойно повече пари, отколкото на идване, „защото има само един джип, след малко тръгвам с него към града и после няма как да си тръгнете оттук”. Ние вече си знаем, че само шест километра по пясъка ще ни отведат на шосето за Ерфуд, където все някой ще ни вземе на стоп срещу пари. Затова упорстваме на старата цена. Накрая достигаме компромис за малко по-висока сума, но ще ни закарат до друг, съседен град. Важното е да има преговори. „Ееее, какви са ви големи раниците, ще счупят джипа, а той струва 50 хиляди евро”, казва шофьорът, който се оказва собственик на хотела. „Карай бавно и няма да има проблем”, смигам му аз. „Вижте колко е красива пустинята”, продължава хотелиерът и започва да прави кръгове с джипа, за да обхванем гледката на 360 градуса. „Леко да не счупим джипа”, подбъзиквам го аз. „Еееей, страшни хора сте това българите, пазарите се като бербери”, заключава хотелиерът и обяснява как сезонът е слаб, няма чужденци и положението е зле. После допълва, че през ноември започва да разширява хотела. Докъде ли да му вярваш?! Закарва ни до града. Докато му плащам, се примолва: „Айде, дайте по още 5 дирхама, де, защо се циганите”.

Отново сме в цивилизацията. На покрива на маршрутката постилат зелени листа и курдисват върху тях козичка и нашите раници. В града тъкмо са минали първите местни избори въобще. Партиите са изрисувани по номера на оградата на училището. Всяка една си има и картинка за улеснение на тези, които не могат да четат. Пътешествието из Мароко продължава. Изкачваме най-личния връх на Високия Атлас с всичките му 4167 м ръст. Губим се из медината на Фес – най-стария запазен средновековен мюсюлмански град – и спим на плоския покрив на хотела. Наблюдаваме как японец изпушва, без да спре, половин килограм марихуана в Шефшауен – градче в синьо и бяло в планините Риф, където се добиват две трети от лекия наркотик в света. Чудим се на 200-метровото минаре на чисто новата джамия в Казабланка за 750 млн. долара, построена край бедняшки квартал, който дубайски инвеститор скоро ще превърне в марина. Ходим по дъното на океана, който се е отдръпнал в Есауира – бившата пиратска столица, сега курорт с крепостни стени и бойници. Попадаме в ръцете на хищен търговец в ждрелото Тодра, които уж ни кани на гости при семейството си, а всъщност иска да ни продаде сребърно-калаени дрънкулки и килими. Пием фреш от портокал, продаван от каляски посред площада Джемаа ел-Фна в Маракеш. Наоколо лелки рисуват по ръцете на жените с къна, бербери пеят и свирят, доктори вадят зъби, а китайските тениски с надпис Morrocco с правописна грешка се предлагат като ръчно плетени. На връщане за родината прекарваме по принуда два дни в Милано, докато чакаме самолета. Тук пък всичко е твърде подредено, културно и чисто. Ей, винаги недоволни!

Категории
Пътуване

Impressions on Cyprus

от Виделина Димитрова

Questions about people and places I miss unroll like the scenery outside the windows of the rented car, eating theirs heads and tails, not caring to wait for an answer. I have a strange jet lag where I find it difficult to situate myself in space rather than in time. Then reality gets a firm grip on me and I get it: we are heading straight to the heart of the divided island, Nicosia-Lefkosia-Lefco?a, the ancient seat of certain Crusader kings which was later fortified by the Venetians, but failed to hold back the attacks of the newly born Cypriot patriots. Meanwhile, I try to focus on the road which proves to be a problem as road signs bear triple instructions in English, Greek and Turkish and you risk getting lost simply because of being overdirected. Quite a promising start, I say to myself.

In the late afternoon, Easter Lefkosia seems calm and lazy. Two-storied houses that could have been part of any 17 c. Bulgarian village line the main street, tiny craftsman’s shops on the ground floor and living quarters above, wooden shutters in a sparkle of Mediterranean style. An old lady is selling popcorn with cocoa flavour promoting her business with sales of cheeping chicks. Poor things that survived the egg-painting rush of Maundy Thursday… Then the street comes to an abrupt end, or rather it goes on cut through its most vital parts, bandaged up in barbed wire as an old wound that has been left to heal up with all the ugly scars. I realise we have reached the „green line“, the buffer zone maintained by the UN. No more fancy shops, no more popcorn-chickens, this other kingdom seems by far… dead.

We flee away from this bisected life-knot, away from its malicious stench and back into the tangle of dead end sokaks around the centre. One of them leads us to the dragoman’s palace, a most eclectic building comprising an old Venetian house with one protruding wooden window over the central gate. Dragomans performed a special mission in the Ottoman Empire: as Ottoman Turks were reluctant to speak the languages of their non-Muslim raya, a certain need for translation was felt and hence the dragoman interpreters’ boom. Later, political mediation was added to their responsibilities, but considering the zeal of Cypriot Christianity, in that particular case mediation seems to have been of no good. And as if to confirm that, the goliath silhouette of Archbishop Makarios III rises up in the twilight, thrice the height of a normal human being, a guard to the entrance of the archiepiscopal palace. In the distance, I hear the mumblings of the priests, fathers of the misunderstood Cypriot identity, offspring of corrupt dragomans’ misinterpretations. And here he is, the greatest father of them all, black and granite-hearted, unbending and firm-willed in his statue afterlife, though in this one, they say, he did bend enough to sign up the controversial agreements that granted independence to Cyprus, former British colony, former province of the Ottoman Empire, former military base of the Venetian Republic, former kingdom of the disgraced Crusader kings, former territory of Byzantium, former conquest of the Ptolemies of Egypt, of Alexander the Great, of the Persians… a never-ending line of possessions and transfers of power supplemented with Arab raids, recurring massacres, plagues and the life-giving touch of an ever-present Aphrodite cult.

As we move on towards the archiepiscopal church, the mumblings grow thunderously loud. They sing on the mike, K. says. There’s no place for us inside, all we get are a few bittersweet oranges that we swallow somewhat guiltily at the gates of God’s home and a hurried walk a hundred yards away from the barbed wire, past the Beware of the Sniper bar, closed for good, now it’s time to trust the rats, along the fortified walls, accompanied only by the howling call of the muezzin somewhere from beyond the darkness of the spooky zone.

The morning sun pierces through the net of the tent and catches me dreaming lazily of a world without action, but it’s time for action, K.’s voice resounds. It’s a fresh morning on a green grass meadow at the foot of the Troodos Mountains, so calm and so peaceful that I start doubting what I’ve seen the previous night. Today is the day, which means we are off for the Turkish part of the island. We expect problems at the border, even to be sent back as Western Berliners who have been too curious to peep into the lives of their Eastern neighbours, but none of that happens. The Greek officers don’t care, the Turkish ones give us some slips of paper which should stand for temporary visas, free of charge and limitless, for the Turkish Republic of Northern Cyprus.

At first sight, Lefko?a seems unchanged, the same narrow streets leading God knows where, the same tiny shops and wooden shutters, and even the car plates are of the same kind and you surely have to drive on the left side. Then, we come to the central square and my eyes fall on the Father. In this one of his myriad avatars, Kemal Ataturk is more of a stargazer, his eyes fixed dreamily on a faraway light. In the street below, a waiter with a tray laden with steaming glasses of apple tea rushes past two men playing backgammon right in the middle of everyday life’s hubbub oblivious to their shopping bags, as well as to the moony gaze of their Lord. Now I know we are in Turkey. However, a few steps away we come across a most untypical sight: a casino with a mosque in the background. In Islam gambling is forbidden, but not on Cyprus. For once, Allah granted the faithful a land for unrestricted gambling with a fate of its own that has been gambled away.

Round the b?y?k hamam, tucked away under the ground, we enter the bazar area, busy as ever, crowded though not too much, and even the client callers are not so insisting and let us go undisturbed. In the distance, I recognize the two minarets of St. Sophia Cathedral, or rather the rosette of Selimiye Camii, a hybrid temple, tomb and crowning place of the Lusignan kings, descendants of Guy of Lusignan, king consort of Jerusalem, who purchased the island in 12 c. from the Templar knights as a compensation for being defeated by a Kurdish commander named Salah ad-Din at the battle of Hittin which actually resulted in Guy’s loss of the Kingdom of Jerusalem. I find that causal chain a little bit strange, but then these are the facts. Inside, the temple is filled with emptiness, stripped naked of all images. The light from the Gothic windows plays on the Quranic suras as if challenging to unravel their intricate lace and only the solitary minbar brings to the mind the dim outlines of a devout preacher. May the spirits of the brave kings rest in peace guided to heavenly abodes by the sermons of the imams!

In the street, just around the corner, business comes in a peculiar form. Christ from the street vendor’s stand absolves the satanic verses from their sins, and the sacred words of the Quran reveal His compassionate nature. I see absolution and revelation blended in the Turkish blue of evil guarding God’s eye. And while religions measure their weaknesses in heaven, down on the Earth a couple of boy scouts with camouflaged faces fight to draw my attention. Cake, ma’am. Te?ekk?r, sweeties. ?ok g?zel. Wanna see the picture? You look great. It turns out Good Friday is some unknown kind of carnival for the children here. The square behind the church-mosque is bubbling with life. The painted devils are all over the place, they scream and shout, they romp about, raving with joy, high on their own supplies, genuine freaks of nature that don’t need to go under the table as to be forgiven for their mischief…

Later on, the dolmu? takes us through a vast expanse of military bases and blossoming bushes along the road to Famagusta-Ammochostos-Gazi-Ma?usta. The city is known for being the deepest harbour on the island, the last Venetian stronghold against invading Turks and a prosperous town during and after the British rule, but history’s reminders seem to be deafened by a much stronger voice trumpeting in my eyes: Do you remember the sea and the engines, and the holds filled with sticky dusk? And that wild longing for the Philippines, for the huge stars over Famagusta? And while I still don’t believe my luck has led me to share the stars with the Poet, my weary legs drag me to a bench near another hybrid temple where I sit surrounded by ruins, fed up with ruins, drinking one more glass of this visual cocktail that mixes palms with unmixable Gothic-Muslim ingredients. A battered yellow sign in the corner of the left gate indicates the renaming of the temple: St. Nicholas Cathedral, then Aya Sofia, nowadays Lala Mustafa Pa?a Camii. Maybe the whole island is just a battered sign bearing the stigma of passions long dead, a desecrated procession of names as elusive as the Poet’s stars?

Othello’s tower is the only place where we can get a glimpse, though a faraway one, of the Varosha part of the town, in other words the former Greek living area that, after being evacuated completely in 1974, was sealed-off by the Turkish army and ever since left to the mercy of the elements. Nobody is allowed to go there, a ghost city of the day after tomorrow when a feline-serpentine order will prevail. K. gets carried away with plans to obtain a permit to that city as a way of inspiration for a new mind-shattering horror screenplay that will set him on the path to glory. You’re possessed by the old moor, let’s go. And we set, slowly and languidly, on the road back to a world of much more well-known conventions.

One day and one night later, we are sitting in the garden of Kykkos monastery high in the mountains. It’s a sunny and bright morning, a peaceful counterpoint to the bonfires of the previous night. I know the journey is coming to an end. We had it all: dead end streets, Byzantine mosaics, hordes of tourists, the lifestyle magazine of the British forces, Aphrodite’s birth rocks, a whole pest of forts, churches and giant Easter baskets full of dinosaur eggs. And now, after the three-day passions have subsided, it seems as though Christ has finally resurrected. Has He indeed? Cold comfort, even if He had. I would rather not rejoice in His sacrifice. Instead, I will take a walk in the mountains…

Категории
Пътуване

Непалските хималаи – районът на Еверест

текст Виделина Димитрова

Тръгваме ли? Въпросът увисва лениво в мрака над втория кат легла, където сме се строили за поредната борба с безсънието. От няколко дни насам нощите са неспокойни – хем ми тежи главата и се унасям в дрямка, хем тръпна да не ме сполети височинната болест и да сложи край на голямото приключение в Хималаите. Вече сме в Лобуче, на около 4900 м над морското равнище, съвсем близо до най-високата точка на нашия трек – връх Калапаттхар. Освен че е 5545 м, тази „черна скала“ сред вечната белота наоколо се намира в прегръдката на първенците – Еверест, Лхотце, Нупце, Пумори, и бележи крайната спирка в похода на човешката върволица от поклонници, решени да почетат суровата обител на боговете.

Нашето поклонение започна преди малко повече от седмица в Лукла (2800 м), където ни стовари самолетчето на „Шангри Ла Еър“. Тази играчка за летене с изрисувана свастика на носа беше първото изпитание по пътя – побираше 20-ина души и произвеждаше шум до небесата, но затова пък по нашите реактивни представи не ускоряваше никак. Вдигна едно 160 км/ч (докато нервно тикаме памук в ушите си с поглед, прикован в пулта на пилота) и отлепи като Голф с превишена скорост по магистралата. За всеобща изненада се понесохме над долината на Катманду, забърсахме няколко хълмчета и след остър завой се нацелихме право в стръмната 500-метрова писта на Лукла. Не, не се забихме в отвесната скала насреща. Плюхме си в пазвите и мигом забравихме страха, защото ни завладя ново и странно усещане – кацнали бяхме едва ли не навръх Мусала, а отгоре имаше още 2 километра камънак.

През следващите дни странните усещания се трупат с такава бързина, че скоро им загубвам дирята и започвам да ги прехвърлям наум като скъперник, разтревожен да не му убегне някоя монетка. Наемаме носачи и договаряме цени, тъпчем багажа в денкове и отсяваме най-важното за из път, спим по лоджи и пробваме нови храни, указани с „тибетски“ и „шерпански“ в менюто и най-вече ставаме част от един непрекъснат поток на хора и животни, в който единствено молитвените камъни и крайпътните ступи успяват да внесат известен порядък чрез правилото задължително да минаваш вдясно от свещения текст

Напредваме бавно, за да се приспособим към височината – денивелираме не повече от 300 м на ден, а на два пъти, в Намче Базар (над 3000 м) и Дингбоче (над 4000 м), отсядаме за два дни и правим аклиматизационни разходки. Не че някой от нас бърза. Видяхме огромната пирамида на Еверест още на втория ден от един завой по пътя към Намче и оттогава го следим всеки ден колко по-голям израства пред очите ни. Имаме си и други забавления – любимия фотообект Тхамсерку (6608 м), отснет в почти всички моменти от деня, красавеца Ама Даблам (6856 м), като картинка от опаковката на швейцарски шоколад, близнаците Лобуче Изток (6119 м) и Запад (6145 м), Чолаце (6440 м), Чукхунг (5883 м)… Звучни имена, които спрягаме по няколко пъти на ден като литания за добър път.

Както никога досега не ме изпълва самотията на върховете. Тя пак е тук, витае нейде над манастирите и току се обажда в дълбокия беззвучен глас на тибетските тръби, ала при нас долу цари оживление. Зад всеки стобор наднича поне една рошава главица и протяга ръка за „бонбон“. В един миг те подминава подвижен бойлер по чехли с касетофон в ръка, от който се носи непалски хит, записан колкото пъти се събира на касетата. А докато гледаш втрещен и невярващ, изведнъж се озоваваш в крайпътния храст, защото твърдоглавият як съвсем правилно е решил, че му стоиш на пътя. Малко по-нататък попадаш в задръстване – отпред и отзад са те залостили носачи на месо, а на пътя няма място за изпреварване. После, тъкмо си се отървал от зловонната смрад, и се изправяш пред още по-голямо препятствие – разминаване с керван от якове по въжен мост.

Така минават дните ни – безкраен низ от селца по безкрайния друм, който ни отвежда все по-нагоре и по-навътре в планинската пустота, докато се стигне до тази нощ в Лобуче. А тя е особено неспокойна. Кислородът както винаги е малко, но сега като че ли са го заменили лепкавите изпарения от чесновата супа, която според „градските“ легенди в Хималаите помага срещу височинната болест. Италианката от долния кат навярно не е взела мерки и ужасът я навестява – за миг тя спира да диша и се събужда със силно сърцебиене. А в 4 ч. сутринта откривам, че навън сипе пръхкав снежец. Само това липсваше! Часът наближава 7. В столовата, от която ни дели тънка стена, настъпва раздвижване – явно ударната група на планинарското дружество от ирландския град Корк се стяга за път. Тракат съдове, подмятат се въжета и железа, а над всичко това се носи странна смесица от италиано-англо-непалска реч, отмерена с непонятното „тапаи лаи“. Време е да действаме.

Когато най-после напускаме лоджата, навън се е развиделило напълно и в кристалната яснота на деня се разлива безбрежната белота на пейзажа, прекъсната единствено от косматите черни гърбини на яковете и от прозорците на съседните лоджи. Вдишвам дълбоко и тозчас съжалявам. Въздухът е сух и много студен, но освен това от ледника Кхумбу се вдига фин прах, който дразни гърлото и носа. Придърпвам яката на якето си, хващам щеките и поемам по пъртината на ирландците към Горакх Шеп (5100 м).

Отпърво пътеката прекосява мъничкото ледниче Лобуче, после криволичи покрай дългия език на Кхумбу и накрая, след още малко нагоре и надолу по камъни и скали, излиза на „сухото езеро“ Горакхшеп Цо. Още ми е сънливо и забивам поглед в белите маратонки на нашия носач Нима. Те ми напомнят онази утрин в Намче, когато двамата с Ринджи, носач номер две, гордо ни показаха придобивката си от първата надница от нас – бели китайски маратонки, „много подходящи“ за високопланински туризъм. Тръпки ме бяха полазили само като си представих през какво трябва да минем, но сега, като гледам как Нима припка по хлъзгавия камънак, си мисля, че може би е имал право. Нима, казано по нашенски Недялко (според обичая на шерпите да кръщават децата си на деня, в който са родени), е на около 35, неженен – чудо невиждано! – но пък си има приятелка, която виждаме на снимка. Казва, че е твърде беден, за да бъде глава на семейство, но този аргумент също е нетипичен, като се има предвид, че малко шерпи могат да се похвалят със състоятелност и още по-малко ги е грижа за това.

Горакх Шеп, където пристигаме към 10 ч., е последната спирка преди базовите лагери на Еверест и Пумори. Представлява една-две лоджи, но поради височината и леко мизерните условия малцина се решават да преспят там. Ние засядаме пред обичайния 5-литров китайски термос с чай и кротко събираме сили. Времето лека-полека се изяснява, облаците започват да се разкъсват и Еверест аха-аха да се покаже. Едва тогава помътнелите ни мозъци разбират докрай, че това е нашият ден, нашият шанс да почетем първенците на достойна нога.

Малко по-късно и малко по-нависоко вече не съм много убедена. Силите ми бързо се стопяват и дори бавното темпо на смотаняка, помагало ми неведнъж досега, не успява да ми спести отвратителното усещане, че тялото не желае и не може да се движи. Всяка крачка се превръща в малък героизъм, а всеки завой – в повод за малка почивка и глътка… вода. Без въздух. В някакъв момент отдясно лъсват Нупце и Южната седловина, а облаците вече не ми били облаци, ами пушекоподобната снежна диря, раздухвана от ветровете. Продължавам да се влача по вълшебната формула „пет крачки напред – една глътка вода“ и докато се чудя дали неприятното усещане в стомаха ми не е първата сигнална лампичка за спасителен бяг надолу, се озовавам на малка площадка, опасана с молитвени знаменца. Толкова ми е никакво, че не се сещам да вдигна поглед малко по-нагоре, където се е насъбрал народ. Ясно, там е значи. Само дето връх… няма. Оказва се, че Калапаттхар е малка чучка по реброто на Пумори, затова пък е цели 5545 м, а и на кого му пука, когато върховете са всичките около нас като монолитни блокове в древен храм на слънцето. За малко забравям и болката в стомаха, и тежестта в гърдите, и безсилието в краката. Започва скоростна фотосесия – снимка с Еверест, Нупце и Лхотце, снимка с Пумори, снимка с приятели… Усмивките ни са малко извънземни и разкривени, но мигът на щастието ще остане завинаги с нас. Парченце шоколад, глътка вода, последен поглед околовръст и хайде пак, доколкото ни държат нозете, надолу.

Чак в Горакх Шеп усещаме колко безкрайно много и непоносимо сме изтощени. Облаците пак са се събрали, почва да бръска сняг. Решаваме да се подкрепим с чай, преди да продължим към Лобуче, и се смълчаваме около масата. Дори Нима се отпуска в полудрямка. Навън извива вятър, а снегът се усилва, но някак си не ми се мърда от топлата столова. Пътеката е ясна, имаме челници, ще допълним бутилките с чай и вода… Никой не си спомня, че само преди час бяхме горе. Тялото най-после взема връх и закрещява – въздух, сън, вода…

След около час, в който се тътрим мъчително покрай Кхубму, най-после стигаме нашия дом, общата спалня на лоджата в Лобуче. Тутакси поръчваме няколко термоса с чай и се заемаме със собствения си метод за борба с височинната болест, изразен в простичката рецепта „вода, вода и пак вода“. Когато след 20-ина минути първият от нас се изнизва към тоалетните, всички си отдъхваме – най-лошото ни подмина. Лека-полека мислите ни се понасят към нови приключения – прохода Чо Ла, петте езера на Гокьо, още едно петхилядно връхче на име Гокьо Ри… Нима сяда при нас с тетрадката, в която записваме поръчките си към кухнята. Всички сме единодушни – пет чеснови супи и малко тибетски хляб.

Категории
Фотография

Изложба фотографии от Мароко и България

Посолството на Кралство Мароко организира фотографска изложба с участието на български и марокански фотографи в рамките на честването на Националния празник на страната, от 25 до 29 юни 2008 г. Изложбата се помещава в залата на Съюза на българските архитекти, който по този начин сътрудничи на посолството. Повече на страницата на европа 2001

Имаше десетина от моите снимки (още можете да видите в моята портфолио галерия от Мароко), и по още толкова снимки на Константин Буюклиев и Константин Иванов. Трябваше много набързо сами да си рамкираме снимките с каквото разполагаше ‘дом на архитекта’ – стари и мръсни, отвратително изглеждащи, криви рамки. Не че снимките бяха толкова свят, ама направо ни беше срам да си слагаме ‘творбите’ в тези рамки. Слава богу организаторите бяха достатъчно ‘мили’ да ни спестят неудобството, като дори да не ни споменаха имената на откриването. Хубава работа, ама Мароканска 🙂

За сведение ‘Дом на Архитекта’ не става за фото изложби – стените са покрити с лакирани дървени плоскости и цветната температура вътре е сигурно 2000 келвина. Края на юни месец и температурата на въздуха вътре е горе-долу толкова. Истинска мароканска атмосфера!