текст Константин Иванов
Шшшшшш, побутва ме старият камилар. Буди ни, защото слънцето скоро ще изгрее, а дотогава трябва да сме се качили на върха на дюната. Намираме се в Ерг Чеби, недалеч от алжирската граница. Това парче пясъчна пустиня е едно от двете места в Мароко, където от гърба на камила чужденците могат да почувстват какво е да си сред Сахара.
Пътят до пустинята е дълъг, но за сметка на това изпълнен с хора, които искат да те качат на правилните камили. Обработката на чужденците започва още в сутрешния автобус от миньорски град Тинхир, където гледахме 300-метровите стени на каньона Тодра. Както обикновено става в Северна Африка, за ръкава ти се закачат няколко местни, които ти предлагат хотел, вода, такси, а в случая – транспорт от/до градчето Ерфуд плюс камила и спане в пустинята само за 60 евро. Ние си знаем, че цената е 25 и няма да мръднем от нея. Но и хората с бели дрехи също не мърдат. Няма и как да го направят, защото автобусът лети през пустошта. Затова продължават да рекламират офертата си. „Ако сега не се спазарим, в Ерфуд цената ще скочи на 100 евро. И то само ако по случайност там има японски туристи. Иначе дупе да ви е яко”, обяснява „камиларят”, който очевидно излиза от нерви заради нас. „У нас имаме поговорка, че каквото пожелаеш някому, то се случва и на теб”, отговарям аз. В скалата на лесните чужденци начело са именно японците, следвани от американците и западноевропейците. В Мароко непрекъснато те питат откъде си, за да знаят какво да правят с теб след това. Отговорът „От България” води след себе си въпросът „Аааа, от Унгария!”. Към този момент отношенията към българите е като към по-инатлива разновидност на поляците и чехите.
В Ерфуд наистина удряме на камък. На теория трябва да хванем маршрутка до Мерзуга, където да пазарим камилите и престоя за една вечер в пустинята. Обаче маршрутки няма. За сметка на това ни заобикалят други комисионери със също толкова скъпи оферти, които не искаме да приемем. Те обаче настояват половин час, защото сме им паднали цели пет човека накуп. Накрая единствената дама в компанията ни им кресва да се махат. Те избухват смях, защото явно не са очаквали това точно от жена. И си тръгват…
Сядаме в кафенето на площада, за да пием чай. Вятърът носи облаци прах. Но поне отново цари спокойствие. След известно време кръчмарят извиква един от нашите вътре – има оферта. „Виж го това момче. Чичо му държи хотел до пустинята. Сега трябва да отиде с джипа дотам и да върне едни англичани. Може да отидете до хотела, довечера ще се качите на камилите за по 25 евро и ще прекарате една вечер на лагер в пустинята”, предлага кръчмарят. Офертата звучи прилично, макар че слабата й страна е как точно ще се върнем обратно. Е, няма как да останем в пустинята завинаги, но въпросът е колко ще ни струва да ни откарат до цивилизацията. Докато се чудим, пристига лендровърът. Хайде – товарим багажа и вече сме на път. Всъщност шосето е път само в началото, после напълно изчезва и джипът пердаши през каменната пустош. В далечината вече се виждат дюните на пустинята. Спират, за да направим снимки. „Красиво е, нали”, пита племенникът. Да – от маранята стърчи планина от пясък в топъл (даже много топъл) жълт цвят. Единственият ни ориентир обратно към Ерфуд са двете клетки на мобилен оператор, но пък разстоянието хич не е малко, ако се наложи да се връщаме пеша.
Стигаме до хотела. „Убежището на сините хора” прилича на типично берберско убежище в пустинята. Задният му двор гледа към дюните. Камилите са се излегнали на пясъка и чакат да паднат мрак и хлад, за да тръгнем. Излиза силен вятър. Финият пясък влиза във фотоапаратите, между зъбите, дори под клепачите, когато си затворил очи. Пристигат и останалите ни спътници – французин и напушена испанска двойка. Лежим на миндерите в хотела и слушаме виелицата навън. „Няма страшно – сега ще ви сложим тюрбаните и сте готови,” успокояват ни от хотела. Заприличваме на Лорънс Арабски в действие. Остава да се качим на камилите. Те изглеждат дружелюбни създания, но това е преди да разберат, че трябва да се изправят, за да возят хора. Всяка е оборудвана с дръжка като на детска въртележка за успокоение на пътника. Движението им е плавно, стига да не се налага слизане надолу по дюната. Тогава се чувстваш като на пързалка, по която няма спиране.
Движим се по пясъка. Вятърът сякаш утихва, но бързо замита следите ни. След залез слънце пустинята оживява. Пропълзява мишка, бръмва насекомо. Старият ни камилар е взел двама млади на обучение. Периодично им дава да водят кервана, а после им обяснява къде грешат. Изведнъж ги отпраща нагоре по най-стръмната дюна. Явно те ще стигнат по прекия път до лагера, който камилите трудно ще изкачат. Нашата посока криволичи по пясъка. Става тъмно и страшно тихо, ако се изключи хрускането на копитата. И тогава достигаме лагера. Екскурзиите с камила за една вечер от всичките хотели в подножието на дюните се събират на едно и също място. Прилича на гигантска пясъчна поляна. По нея са разпръснати десетки „берберски палатки” – сковани от дъски конструкции, върху които са метнати постелки. Подът е гол пясък, покрит с одеяла. В средата на палатката е сложена кръгла маса със свещи. На нея по-късно ни сервират „тажин” – традиционното мароканско ястие, което се казва така заради съда, в който се приготвя. Прилича на разлато гювече с островърх капак с дупка. Обикновено в него слагат цяло пиле или овнешка мръвка, покриват ги със зеленчуци и задушават. Храната става крехка и сочна. Кускус мароканците сервират обикновено на големия семеен обяд в петък и няма нищо общо с този, който бабите ни готвеха, когато бяхме малки.
Най-ценната стока в пустинята, разбира се, е водата. Запасили сме се все едно ще стоим няколко дни. В лагера е пробит кладенец, растат няколко палми, а встрани се извисява най-внушителната дюна, която съм виждал. След вечеря ни предлагат да спим отвън, под звездите. Опъват матраци, дават ни одеяла и ни пожелават лека нощ. Разбираме се със знаци, защото камиларите ни не знаят английски, а ние не говорим френски. С пълни кореми наблюдаваме звездите и профучаването на метеорите. В съседната палатка на около 50 м от нас е весело. Чуват се китари, пеят се андалуски песни. При нас е кротко – само камилите хрупат цяла нощ.
На сутринта ни будят, за да видим изгрева от върха на дюната. По нея вече пъплят туристи от околността. Изкачването нагоре не е лесно. Спомням си как като дете се катерих по дюните край Несебър. Струваха ми се огромни и се чудих дали в пустинята са още по-високи. Днес несебърските вече няма. Изравниха ги заради хотелите, но пък те и преди не са могли да се сравняват с мароканските. За лош късмет се появяват облаци, които скриват слънцето в правилния момент, но въпреки това пясъкът сменя цвета си няколко пъти след изгрев. Българи, испанци и французи ахкат и ихкат. На върха на дюната е избуяло малко зелено храстче. Толкова не си е на мястото, че решавам, че е мираж. Гледам сенките по пясъка и точиците, в които са превърнали палатките, хората и камилите долу.
Обратният път до хотела отново отнема час и половина. Сервират ни закуска в П-образния двор, защитаващ оазиса ни като крепост. Плащаме втората половина от цената на камилското пътешествие и започваме преговорите за връщане обратно към цивилизацията. Искат ни двойно повече пари, отколкото на идване, „защото има само един джип, след малко тръгвам с него към града и после няма как да си тръгнете оттук”. Ние вече си знаем, че само шест километра по пясъка ще ни отведат на шосето за Ерфуд, където все някой ще ни вземе на стоп срещу пари. Затова упорстваме на старата цена. Накрая достигаме компромис за малко по-висока сума, но ще ни закарат до друг, съседен град. Важното е да има преговори. „Ееее, какви са ви големи раниците, ще счупят джипа, а той струва 50 хиляди евро”, казва шофьорът, който се оказва собственик на хотела. „Карай бавно и няма да има проблем”, смигам му аз. „Вижте колко е красива пустинята”, продължава хотелиерът и започва да прави кръгове с джипа, за да обхванем гледката на 360 градуса. „Леко да не счупим джипа”, подбъзиквам го аз. „Еееей, страшни хора сте това българите, пазарите се като бербери”, заключава хотелиерът и обяснява как сезонът е слаб, няма чужденци и положението е зле. После допълва, че през ноември започва да разширява хотела. Докъде ли да му вярваш?! Закарва ни до града. Докато му плащам, се примолва: „Айде, дайте по още 5 дирхама, де, защо се циганите”.
Отново сме в цивилизацията. На покрива на маршрутката постилат зелени листа и курдисват върху тях козичка и нашите раници. В града тъкмо са минали първите местни избори въобще. Партиите са изрисувани по номера на оградата на училището. Всяка една си има и картинка за улеснение на тези, които не могат да четат. Пътешествието из Мароко продължава. Изкачваме най-личния връх на Високия Атлас с всичките му 4167 м ръст. Губим се из медината на Фес – най-стария запазен средновековен мюсюлмански град – и спим на плоския покрив на хотела. Наблюдаваме как японец изпушва, без да спре, половин килограм марихуана в Шефшауен – градче в синьо и бяло в планините Риф, където се добиват две трети от лекия наркотик в света. Чудим се на 200-метровото минаре на чисто новата джамия в Казабланка за 750 млн. долара, построена край бедняшки квартал, който дубайски инвеститор скоро ще превърне в марина. Ходим по дъното на океана, който се е отдръпнал в Есауира – бившата пиратска столица, сега курорт с крепостни стени и бойници. Попадаме в ръцете на хищен търговец в ждрелото Тодра, които уж ни кани на гости при семейството си, а всъщност иска да ни продаде сребърно-калаени дрънкулки и килими. Пием фреш от портокал, продаван от каляски посред площада Джемаа ел-Фна в Маракеш. Наоколо лелки рисуват по ръцете на жените с къна, бербери пеят и свирят, доктори вадят зъби, а китайските тениски с надпис Morrocco с правописна грешка се предлагат като ръчно плетени. На връщане за родината прекарваме по принуда два дни в Милано, докато чакаме самолета. Тук пък всичко е твърде подредено, културно и чисто. Ей, винаги недоволни!
