Писмо за Хималаите - част 4

23 октомври

На сутринта времето е чудесно. Вече не си спомням кой го каза, но вървеше слух, че след 23 октомври времето ще се оправи. И явно слухът е бил верен!

Предната привечер през хижата ни в Дзонгла мина един англичанин. Беше прекосил от другата страна на Чо Ла дотук за четири часа и половина. Междувременно разбрахме, че днес е успял да качи Калапатар и слизал надолу към Намче. За първи път срещам такъв бързоходец.

Оказва се, че само двама души все още имаме желание да минаваме през Чо Ла, макар че заради височината нямам никаква мощност и вървя много-много бавно. Затова решаваме да слезем надолу, да направим завой около хребета, през който минава Чо Ла, и така да стигнем докъдето трябва от другата страна.

На първо време слизаме до Периче покрай езерото Чо. Ринджи пердаши далеч напред и се оказва, че вървим откъм грешната страна на водата. Така слизаме до Оршо, където ядем. Има два начина да отидем в съседната долина – през Порце или Пангбоче. Решаваме за второто село.

В късния следобед сме в Пангбоче. Нима ни урежда голяма отстъпка в “хотел”, който има тоалетна клекало във всяка стая и кран за студена вода, който върши работа на душ. Къпя се за първи път от много време насам. Дотук съм изкарал с мокри кърпички и студена вода. Не че по хижите няма къде да се къпеш, но някакси не ме кефи да се поливам с кофа в дървена колиба на студа ;-]

24 октомври

Тръгваме по подсичащата пътека от Пангбоче за Порце. Тя е тясна и стръмна от едната страна. Опитвам се да изпреваря с бърз ход един керван с якове. Успявам, но веднага след това оставам напълно без дъх и трябва да се спра. Животните съответно ме изпреварват и се налага да им дишам праха дълго време, защото повече няма как да ги размина. Вече сме на около 3500 м, но очевидно се е натрупала някаква умора...

Стигаме за 2 часа. Порце е китно село, а съседната долина – доста красива. Спускаме се надолу към нея. Един от нашите хора дава 100 рупии на група тибетци, за да ги снима с шарените им дрехи и т.н. След това се катерим нагоре по реката.

Следобед стигаме Доле, където ям най-вкусните пържени зеленчуци до този момент. След цял ден слънце ни захлупва мъгла. Вече се водим аклиматизирани и не трябва да внимаваме по колко метра височина катерим на ден. Затова продължаваме смело към Луза и оттам към Мачермо.

Спим в по-гъзарска хижа със странни манджи. Картофеното пюре с карфиол е най-авангардното нещо, което съм ял последните дни. Въобще – в тази долина има далеч по-разнообразни и вкусни неща за ядене. Освен това е чувствително по-евтина от съседната, а от края й пак се вижда Еверест.

25 октомври

От Мачермо за два часа стигаме до Гокьо. На над 4500 метра сме и отново губя сериозно мощност. Минаваме скали с потоци, две езера, а също и разклона за Тангнак и Чо Ла. Реално, като не сме минали през прохода, сме загубили само един ден.

Установяваме се в хижата Гокьо Ризорт. В нея в началото на 90-те е живял филмов екип, снимал лента за Еверест. В стаите вместо крушки мъждукат светодиоди, захранвани от слънчеви колектори. В ранния следобед отдолу се качва мъгла и не ни остава нищо друго освен да играем 3-5-8 и да се заяждаме за глупости.

Причината да играем точно 3-5-8 беше, че през цялото време не можа да вземе надмощие нито групата, която искаше да играем белот, ни другата, която настояваше да се играе друго, например бридж ;-]

26 октомври

Времето сутринта е страхотно. Започваме да катерим отсрещния връх Гокьо Ри. Аз съм най-бавен и стигам за два часа. Днес мъглата е решила да дойде по-рано. Затова снимам Еверест всеки път, когато поредната порция мъгла отмине, защото не се знае дали няма да увисне до края на деня.

Навръх Гокьо Ри обаче се изчиства. Не знам колко точно показа GPS-а, но беше някъде около 5350 м. Гледката е към цялото било с Еверест и към още осемхилядници като Чо Ойо, Лхоце и Макалу, както и към много върхове на всички страни в района Кумбу на Хималаите. Гледката е някак по-обширна отколкото от Калапатар и май ми харесва повече.

Къде на майтап, къде не започваме да кроим планове за изкачване на Чо Ойо, който изглежда близо и не особено труден ;-] Слизаме до Гокьо по обед, когато мъглата довежда и ситен сняг. Забавляваме се в «най-високата книжарница на света». Тя е разположена под една от хижите и съдържа култови томчета, сред които поне две книги за комерсиалната експедиция до Еверест от 1996-та, когато мнозина измират от глупост и лош късмет.

27 октомври

Тръгваме рано за петото езеро на Гокьо, което е още по на север, по пътя за базовия лагер на Чо Ойо. Стигаме за час и половина. Гледката към Еверест и всичко останало е пак страхотна. Изщраквам поредния филм, а Нима пали няколко сухи треви в чест на боговете.

Следобед се смъкваме чак до гъзарската хижа в Мачермо. Край селото се намира забавна плоча, на която пише «На това място йети нападна шерпка и уби няколко яка» или нещо подобно. Така и не я намирам къде е.

В Мачермо има база на хималайския спасителен отряд. Той разполага и с «торба на Гамов», която сигурно си има нормално име на български. Ако те удари височината, те вкарват вътре, надуват я и и поддържат надута. Така се предполага, че дишаш по-наситен с кислород въздух, което намалява ефекта от височинната болест.

На някакъв чужденец наистина му е зле и го вкарват в торбата. Тя си има и висотомер, който показва на каква надморска височина е атмосферата вътре в нея във всеки един момент. На другата сутрин пред хижата каца хеликоптер, който евакуари болния и жена му.

28 октомври

Слизаме с бърз ход от Мачермо в Намче. Вече нямам записки на листа хартия. Помня че вървяхме много, но все по-леко, че качихме убийствен проход, по пътя към който се виждаше пак красивото село Порце, както и че към края на деня стана мъгливо и облачно.

В Намче попаднахме на цеха, който бутилира «минералната вода от извора Еверест». Всъщност Намче е от малкото места с чиста изворна вода, която може да пиеш, без да се налага да я преваряваш или тъпчеш с йод и химикали.

Спахме в същата хижа като на идване. На вечеря наблюдавахме как група шумни унгарски чичовци и няколко японски дядовци нагъват пържола от як. Никой от тях не умря ;-]

29 октомври

Смъкнахме се за около 5-6 часа от Намче до Лукла. Това също беше дълъг ден. Установих, че се потя много – нещо, което почти не ми се беше случвало нависокото. Пътьом ни отписаха от списъка на влезлите в националния парк

Отседнаха пак в хотелчето, от което се вижда пистата на летището. Беше мъгливо и гадно, но все пак едно самолетче дойде и после си замина точно под ивицата облаци.

Вечерта ядохме зелена салата и куп други неща и се приготвихме да ловим самолет рано сутринта.

30 октомври

Времето не беше най-доброто на света и първите полети от Катманду идваха със закъснение. Нашият полет беше един от последните за сутринта, а трябваше да ни качат, защото на 1 ноември ни беше обратният полет за рОдината. По някое време дойде бръмбъзъкът на “Йети Еърлайнс/Шангри Ла”. Първият път не успя да уцели пистата и кацна едва от втори опит. Качихме се набързо и поехме към цивилизацията.

В Катманду бяхме по обяд. Отидохме с джип на пазар в нещо, което приличаше на нещо като супермаркет “Елемаг” в нещо като квартал Изток на Катманду. Нямаше уиски “Маунт Еверест”, а непалският ром в бутилка с формата на традиционна шпага в естествен размер не ми се стори толкова привлекателен.

Следобед се отдадохме на покупки на подаръци и екипировка. Да живеят поларите на “Шерпа Аутдор” (11 лева) и пухените спални чували на “Алпайн Дизайнс Катманду” (110 лева за комфортна температура -10 – -15 градуса)! С това съотношение цена/качество може да направят бум на българския пазар! ;-] Е, и в оригиналния магазин на “Норт Фейс” имаше някакви драматични намаления, не може да се отрече ;-]

31 октомври

Посветихме деня на разглеждането на Патан – един от градовете в долината на Катманду, който е бил сред съперниците на сегашната столица. Храмовете бяха безбройни. Малките улички и задни дворчета бяха като комбинация на Истанбул с Италия в азиатски вариант.

А как се бяхме научили да се пазарим вечe ;-]

1 ноември

В ранни зори се отправихме към летището. Този път нямаше мъгла и излетяхме за Доха по разписание. Отгоре се виждаха чудесно разни полупустинни райони на Индия, после пясъците на пустинята и огромните кръгове на яхтените пристанища около Дубай.

В Доха бяхме по обяд на температура от 35 градуса. Авиокомпанията ни беше настанила за вечерта в 4-звезден хотел. Имаше още обяд и вечеря за нейна сметка. Никога преди не ми се бяха услаждали толкова много обикновени неща като салата и хляб и сирене.

Следобед тръгнахме на разходка из Доха. Столицата на Катар представлява парк около залива на морето, 15-ина небостъргача, още 15-ина строящи се и жега, която трудно може да се опише с думи. Така и не намерихме стария “сук”, който бил единственото нещо, останало от старото рибарско селище, което Доха е била до откриването на запасите от нефт и газ.

Иначе може да се возиш с традиционна лодка до островче-парк в средата на залива, да пиеш вода от чешмички-хладилник, да гледаш как местна кака, забулена отгоре до долу прави нещо като джогинг по крайбрежната алея, облечена като приятелка на Батман, да откриеш колко много чужденци работят в Доха – западняците като шефове на компании, а азиатците от бедните държави като обслужващ персонал.

2 ноември

Рано сутринта поемаме за Истанбул. Поредният полет е претъпкан – този път с японски туристи, за които е най-евтино да летят до Турция през Катар.

В Истанбул вали дъжд и прилича на истинска есен. Странно, но той ми се струва най-европейското място, на което съм бил през последните дни. Разгледахме каквото можахме, преди да се стъмни, включително жестоките малки улички под Света София.

Вечерта се изнесохме за автогарата. Бяхме си оставили багажа в чакалнята на фирмата, която щеше да ни вози до София. Изядох кило ябълки и грозде от хипермаркета над автогарата – за първи път, без да се замислям как да ги беля и дали ги мия с правилната вода.

Гадното на пътуването с рейса Истанбул – София е, че в 2 часа посред нощ те стоварват на един километър от границата и те карат да вървиш пеша до гишетата на граничния контрол.

Точно там един чичо ни се заяде, че нямаме транзитни визи за Турция. Номерът е, че българи можело да ходят без визи в Турция само на туризъм, т.е. нямаш право без виза да преминаваш през страната и да я напускаш от другата страна, а само откъм България.

Та граничарят ни се развика, че ще ни глобяват и т.н. Ние му казахме, че той е първият, който ни прави проблем, и ако е вярно, каквото казва, са щели да ни пипнат още на излитане от Истанбул за Доха.

Накрая си измъкнахме паспортите и се наредихме на друго гише. Там нямахме проблем.

На сутринта София също ми се стори чист и приветлив европейски град. Вярно това впечатление трая само един ден, но въпреки това е факт ;-]