Писмо за Хималаите - част 3

13 октомври

Ставаме по тъмно, минаваме с такси през въоръжения кордон на летището и зачакваме полета на Йети Еърлайнз. За да е още по-забавно, се оказва, че ще летим със самолетче, наето от авиокомпанията Шангри Ла Еър. Туин Отър е канадска 20-местна машина, пригодена да излита и каца на къси писти без твърдо покритие. В нашия случай е произведена през далечната 1979 г. и вътре прилича на междуселски автобус.

Закарват ни с рейс до самолета, но понеже има мъгла, се налага да чакаме. Пускат ни да се разхождаме по пистата, за да убием времето. Около останалите 20-ина самолета по плаца също се моткат туристи, които не могат да излетят. Някои препикават далечния край на пистата. По някое време все пак излитаме.

Стюардесата раздава бонбони и памук за ушите. Отър-чето шуми оглушително. Освен това вратата му не се затваря плътно и подухва. Пилотската кабина пък въобще няма врата към кабината с пътниците и се вижда как карат самолета. Летим с около 200 км/ч на около 3500 м височина.

В далечината се виждат първите снежни хималайски върхове. В един момент започваме да приближаваме устремно някаква планина. Точно преди да се разбием в нея, се оказва, че има проход, през който се шмугваме. Известно време от двете ни страни се извисяват склонове. Летим между тях.

Изведнъж самолетчето прави лупинг с десен завой. Долу се вижда пистата. Тя започва от пропаст и завършва в отвесна скала. Пикираме към нея. Тупваме като чувал с картофи на асфалта. Някакви австралийски лелки си изкарват акъла. Спирачки и ето ни в Лукла.

На летището ни чака отбор юнаци, кандидати за носачи. Ние ще си наемем от препоръчана местна туристическа спалня. Там си оставяме и билетите. Те са с фиксирани дати за връщане, но хотелът ще се грижи да не изпаднем от списъка за полета, който ни трябва.

Така се запознаваме с НИма. Той е от племето “раи”, което живее на надморска височина под Лукла. Неговите хора са ниски и набити, англичаните ги набират за елитната си високопланинска войска “гурки”. Понеже ни трябва втори носач, Нима извиква Ринджи. Разбираме се с Нима за цена, да вървят заедно с нас, за да не изчезнат с багажа и да си намерят свестни обувки за високото, защото в момента са обути с китайски маратонки. Предплащаме им за първите дни и тръгваме.

Багажът слагаме в два огромни денка, които сме си купили от Катманду. Носачите ги връзват с въжета и си ги закачат на челото. Пътеката прилича на среднообиколната на Витоша – върви нагоре и надолу, прекосява реката по метални мостове, разминаваш се с хиляди местни и туристи, защото това е нещо като магистрала за селата нагоре. От време на време има и кервани с якове, на които е по-добре да правиш път. Лоджовете, които предлагат храна и спане са на всеки 15 минути и дори по-често. Нагоре носачи мъкнат бира, почти прясно месо от животни, бутилки с газ, машинарии и други манджи. Всичко това на гръб и на чело.

Привечер стигаме до входа на националния парк. Плащаме, за да влезем и скоро сме в “последната хижа преди Намче базар” в селцето Джорсале. Храната почти във всички хижи е една и съща – нещо с картофи, нещо с ориз, пици, каша от цампа (смляна зърнена култура с вид на малеби), момо (нещо като питка калцоне, сгъната на две и пълна с месо, кашкавал, картофи или зеленчуци) , супи, чайове, вода в пластмасови бутилки.

Стаите в хижата също не са по-различни от навсякъде другаде. Те са разделени една от друга с тънки шперплатови стени и съдържат обикновено две-три легла, понякога и повече. Тоалетната е дупка на пода, но доста често е вътрешна. Течаща вода обикновено има отвън, макар че на някои хижи тази работа върши поточето на 10 минути път. Селцата над 3500-4000 м, отбелязани на картата, преди време са били места за лятна паша на якове, а сега са просто няколко хижи, събрани на едно място.

14 октомври

От Джорсале за около два часа стигаме Намче. Настаняваме се в Намасте Лодж, който ни е бил препоръчан. Тук освен всичко друго правят и кашкавал, топен в голям тиган, подобно на швейцарско фондю. От трапезарията се вижда връхчето на Тамсерку. Намче е огромно разрастнало се село във вътрешната част на стръмна подкова от хълмове. Тук ще стоим два дни, защото вече сме на 3500 м височина и трябва да се аклиматизираме. Наливаме се и чайове, защото помагало когато пиеш течности и пикаеш повече.

Разхождаме се из района. В най-горната част на селото се е капичнал хеликоптер Ми-8 на непалската армия. Закрили са го с брезент да не плаши хората. Наблизо е музеят на националния парк, от който при хубаво време се вижда Еверест. Вечерта в хижата един американец разказва как ял месо от як и след това цяла нощ имал видения как лети над планината. Не стана ясно какво е зобал якът, преди да го заколят. Заедно с друг младеж двамата бяха направили маршрута през двете долини за нещо като седмица. Ние си бяхме отделили 16 дни.

15 октомври

Правим разходка до манастира в Таме на около 3,5 часа път в едната посока. Преди селото се минава през малък ВЕЦ, който захранва околните села с ток. Селото е под манастира. Хапваме на полянката пред една хижа. Деца пускат хвърчило на фона на заснежени върхове на всички страни. Малко над манастира в Таме е първото място над 4000 м, на което стъпвам. Височината се усеща по това, че вървя малко бавничко и ми се замотва главата. Връщаме се почти по тъмно в Намче.

16 октомври

От Намче бавно са катерим нагоре към Сенгбоче (около 3800 м н.в.) Там има площадка за хеликоптери, които обаче могат да носят само товари, защото хотелиерите в Лукла и селата преди Намче се разпищели, че ако возят и пътници, ще им вземат хляба, щото всички ще ходят директно над Намче. По този повод разни хора свалят товари надолу към Намче. Единият носи бойлер.

Над Сенгбоче излязаме на превал, от който се виждат Еверест, Лхотце, Нупце и Ама Даблам. Спускаме се към голямото и богато село Кумджунг, което почти се е сляло със съседното. Следобед се разхождаме до безумния Еверест Вю Хотел, 5 звезди, който е построен на стратегическо място, откъдето се вижда Еверест. Има и стаи барокамери, където може да се надишаш с кислород, ако вземе да те наляга височинна болест. Хотелът изглежда затворен, но странно ми прилича на една от големите, изоставени хижи в Средна гора, пред която има паметник на партизани. Вече не си спомням името...

За вечеря хапвам шерпанска яхния, в която има картофи, ряпа и макарони. След това си мия зъбите с чужда паста за зъби “Дабур Ред”. Тя е непалска, яркочервена на цвят и сред съставките й са черен пипер, карамфил и други растения за искрящ дъх. На една от австралийките в хижата й става зле. Водят я в болницата в съседното село, за която местните плащат кой както може, западняците – с долари, а докторите са предимно чужденци.

17 октомври

От Кумджунг вървим първо надолу към реката, а след това нагоре покрай нея. За 3 часа стигаме манастира Тенгбоче на 3876 м. В ранния следобед се качваме на една чучка над манастира на 4180 м, за да свикваме с височината. Гледките са страхотни. Вечерта попадаме в трапезарията на група руснаци, които унищожават малки бутилчици с “Маунт Еверест” уиски и разговорите им стават все по-шумни.

18 октомври

Рано сутринта отиваме на службата в манастира. Сядаме на пода, докато монасите се събират, ом-вайки си под носа. Нижат молитвите в монотонен ритъм, от който може да ти се приспи, ако на задника не ти е толкова студено. Манастирът изглежда като някаква картичка с всички бели върхове наоколо. Хапваме понички от пекарната, запасяваме се за изпът и тръгваме към Дингбоче.

Стигаме за 5 часа на 4380 м. Пътьом се минава през двуетажен мост – всъщност мостовете са два, но новият е построен над стария. От селцето Оршо се разкрива поредната супер гледка. Повечето хижи са пълни, затова се приютяваме и петимата в една скапана стая, но поне е топло и кенефът е наблизо. Решаваме да останем тук два дни за аклиматизация. Чакаме първи прояви на височинна болест – главобол, драйфане – но не се появяват.

19 октомври

От Дингбоче поемаме по странична долина към Чукунг за еднодневна разходка. В дъното на долината се вижда Айлънд Пийк – един от по-лесните 6-хилядници. От Чукунг може да се качим за първи път на над 5000 м, но вместо това зависваме в една от хижите. Ядем на 4830 м под зоркия поглед на препарирана норка, която прилича на огромен кренвирш. От незнамсиколко дни не съм ял месо. Времето е ясно, но ветровито. Височинната болест пак не идва. След цял следобед в Чукунг се спускаме до Дингбоче за час и нещо.

20 октомври

През нощта е валял сняг и е натрупал един пръст. На изпроводяк в Дингбоче ни даряват с бели парчета плат като шалове за късмет. Изкачваме се по склона, после вървим със слаб наклон към Дугла – гадно място с няколко гадни хижи. Изкачваме се през мъглата до паметниците на загиналите на Еверест. В ранния следобед стигаме Лобуче. Всички хижи са пълни, дори снобарския и екопостроен Еко Лодж с кенефи във всяка стая за 18 долара на човек на вечер. Затова си взимаме общо помещение в един от другите лоджове.

Дотук по хижите беше светло, защото имаше слънчеви клетки и печеше. Заради лошото време акумулаторите са празни, затова палят газови лампи. Група италианци празнуват рожден ден и печелим парче торта. Продължава да вали сняг.

През нощта чакаме да ни хване височинната болест, затова си лягаме рано. Преди това в тази хижа и в долното село са минали на визитация едни американски доктори. Те работят по проект на Станфордския университет, който проучва кои хапове помагат за височинна болест.

За целта, ако искаш, те ти дават или ибупрофен, или диамокс, или просто плацебо, и те проверяват как се държиш на 3 места с различна височина. Според тях в Лобуче 80 на сто от хората получават някакви симптоми на височинна болест. Ако са ти леки симптомите, може да глътнеш диамокс и да продължиш нагоре. Ако обаче се усилват, незабавно слизаш надолу. Понякога дори 100 м слизане помагат.

Всичко зависи от бързината на качване – по максимум 300 м на ден. Маршрутът ни не е дълъг и ако беше по на ниско в едната посока е с дължината примерно на прекосяване на Рила от север на юг. Заради височината обаче преходите са къси.

Идеята ни е на следващия ден да качим върха Калапатар, част от реброто на Пумори, откъдето се вижда Еверест, базовия лагер, Лхотце и т.н. и да слезем пак на Лобуче. Преходът е дълъг, но не и невъзможен. Снегът обаче си вали. Затова решаваме да стигнем само до селото под Калапатар – Горак Шеп на 5100 м и да спим там.

21 октомври

В 5,30 сутринта вали сняг. Италианците тръгват към Горак Шеп. Те са група и имат да гонят график. Болнавите остават да ги чакат долу. Отказваме се да тръгваме.

Към 8 часа времето се изчиства. Решаваме да стигнем поне до Горак Шеп, но да се върнем да спим на по-ниско в Лобуче и на следващия ден да атакуваме Калапатар пак от Лобуче.

От Лобуче до Горак Шеп стигаме за 2 часа. От височината се влача като тюфлек и нямам мощност. Хижите в Горак Шеп са претъпкани с лакомства, изоставени от предишни експедиции на Еверест. Хапваме авангардни шоколади и решаваме да катерим Калапатар, макар че вече е късно сутринта, а следобед времето по принцип се скапва.

Качвам го за час и половина – последен от всички. Трудно е. Едва дишам, едва се изхрачвам, не ми стига въздуха, нито мощността. Докретвам до най-високото място, което се оказва на 5642 м. Колкото Елбрус! Ура!

Главата ми леко се върти и докато се качвам смело на самата пирамидка на върха с будистки молитвени флагчета, които се веят, за малко не се изтърсвам в пропастта. А иначе гледките са велики и не само към Еверест.

Слизането е по-бързо, но в Горак Шеп съм пълен парцал, а слизането в Лобуче е съвсем на магия. За поредна вечер играем 3-5-8 и пием литри черен чай. След като съм качил Калапатар и всичките емоции от гледките, си мисля, че ми е малко писнало цялото ходене. Вярно, гледките са гледки, но все пак мизерията си е мизерия, а и целия трек ми се струва еднообразно и разсипващо занимание.

22 октомври

Следващата ни цел е проходът Чо Ла, през който ще се прехвърлим в съседната долина. Първо обаче вървим към двете хижи в Дзонгла. Едната е вече пълна. И двете са мизерни, скъпи и студени, но заобиколени от 5-6-хилядници в дъното на странична долина. Красота! Тук започваме спорове дали да минаваме въобще през Чо Ла, който е на над 5400 м и скоро е валял сняг.

До края на деня отгоре слизат няколко организирани групи. Хората казват, че е уморително и трудно, но все пак става. Някои от нас са падали по склонове и сега се притесняват да не им се случи същото. Други се чувстват разкапани. Трети им е все тая. Четвърти вече искат да минат през прохода, макар че преди това са били против. Оставяме решението за сутринта.