Писмо за Хималаите - част 2

9 – 11 октомври

Пътуването с нощен автобус до Истанбул не беше нищо особено, освен че висиш като паяк на границата. На другия ден сутринта сме на летището. Взимаме си билетите и зависваме в чакалнята. Летището е прилично голямо и има полети до всякакви странни места в Азия и бившия СССР. Полетът до Доха закъснява. От един момент летим над пустинята, но това не се вижда, защото са ни сложили на места пред аварийния изход и илюминаторчетата са големи колкото детски юмрук.

Рамадан е. Мюсюлманите не трябва да ядат и пият, ако е още ден. В 19 часа стюардесата казва, че официално в Доха вече се е мръкнало, така че може да се яде. Девойките са източноевропейки и филипинки. Гледаме филм, но за съжаление малките Ербъси имат само 12 музикални канала и не мога да слушам 16-ти, който е за алтернативен рок. Полетът до Доха е към 4 часа.

Оттам до Катманду са още 5. Вторият самолет е голям Ербъс 300, в какъвто дотогава не съм летял. Претъпкан е, даже свалят един човек, за когото не е останало място. Този път сме още по-преебани – сложили са ни на седалките в средата. Не ми се спи и затова слушам 16-ти канал – най-накрая.

Този път закъсняваме 5 часа. Излитаме късно с идеята мъглата в Катманду да се е махнала, докато дойде време да кацнем. На летището някакви хора ги е страх да слязат с ескалатора. Чудят се, чудят се, на два-три пъти пристъпят, но накрая се отказват. Бюрокрацията е като в БГ преди 1985 г.

11 октомври

Катманду. Посрещат ни с джип Тойота от началото на 80-те. С него приличаме на британски колониалисти, тръгнали на сафари. Едвам се събираме с всичките раници. Движението в Непал е като английското, но само като посока. Прилича на Европа само докато излезем от района на летището. Нататък е лудница. Всеки кара и в двете платна, автобусите са претъпкани до задушаване, като висят хора и отвън, моткат се крави, профучават хора на моторетки, всички - абсолютно всички - натискат клаксона, когато си искат.

Попадаме в къща в по-приличен квартал на Катманду – това ще е градската ни база преди и след трека. На полуетажа над нас има малък параклис, където хазяйката се моли всяка сутрин в ранни зори и оставя по нещо за боговете. (Сори, но така и не вдянах всичките ритуали и истории, тъй че няма да пиша много-много.) Има и огромен балкон, от който се вижда маранята и смога, които се стелят над града. Катманду понамирисва, улиците са малко хаотични, водата се пие само от бутилки, храната се яде само от правилните ресторанти. Има гадинки, които се обаждат, че са в стомаха ти чак няколко дни, след като си ги погълнал.

Оставяме джипа в туристическия квартал Тхамел. Тук има евтини хотели, евтини полари от марката “Шерпа аутдор”, магазини за екипировка, включително фирмен на The North Face, пекарни, ресторантчета, улични продавачи на хашиш. Лудница! Влизаме в първия храм – божеството на храма е замацано с червена боя и изглежда страшно.

Минаваме през дарбАр скуеър – мястото, където са кралският дворец и храмове от Средновековието. Всеки от градовете в долината на Катманду си има такъв площад, защото всеки град е бил с отделен монарх по едно време и са се конкурирали кой ще направи по-представителен център. Дърворезбите по сградите са уникални.

По тесни сокаци се качваме на хълм, където е Сваямбунатх - будисткият храм на стотиците маймуни. Те скачат по главите на дългокосите, грабят неща за ядене от ръцете и въобще - ето защо си бих ваксина за тетанус/дифтерит и хепатит А и Б.

На връщане се натъпкваме пет човека + шофьора в местните таксита – Марути Сузуки. Трябва да ги караш да пускат метъра. Тогава цената е 2 лева да обиколиш по централните квартали. Марутито е супер здрава кола, която не спира пред калдъръм, не й пречи да кара по коритото на река, да влиза в дупки, големи наполовина размера й и да заобикаля изскачащи на пътя деца, велосипедисти и добитък.

Правим се на баровци и вечеряме в Катманду Гест Хаус, където опитвам местната ракийка и бира (само местноварената индийска Кингфишър става, съвсем местните Еверест и Мак-нещо-си не ги бива). Повечето стоки в Непал са индийски, петролът се внася на преференциални цени от арабите, 60 на сто от бюджета на страната се формира от чуждестранна помощ. Непалците са известни с шаловете от пашмина – от топла козина на хималайско животно, но иначе нежни на пипане, най-добрите се прокарват лесно през дупката на пръстен. Идеален подарък за майки и гаджета. По планините правят и украшения от полускъпоценни камъни.

12 октомври

Сутринта отиваме в Пашупатинатх. Това е индуистко място за раздяла с мъртъвците, но не гробище. В Непал запалват труповете на брега на свещена река и пускат праха по течението. Комплексът е голям и пълен с малки параклисчета, в средата на които има по един куроподобен камък. Това си е точно “дръжката” на Шива.

По едно време палят труп. Той е обвит в оранжево платно, като го горят с ароматни треви. Гадничко е, но не толкова, колкото ако само четеш написаното. Недалеч са кралските места за палене. Там са изгорили кралското семейство преди няколко години, след като синчето им ги изтрепва с калашник, а накрая гръмва и себе си - от мъка. Проблемът е, че не му дават да се ожени за каката, която си е харесал, а вече е на възраст. По този повод на трона се качва чичо му – сегашният крал. Неслучайно мнозина подозират, че е подкокоросал племенника да свърши мръсната работа, а накрая и себе си. Така идва ред на чичо да управлява държавата.

В Пашупатинатх живеят и множество “садху” – нацапотени изгнаници, които дават да ги снимаш срещу пари, живеят от подаяния и като цяло са се отдали на постигането на възвисяване чрез лишения. (Малко на ангро обяснявам, ама кво да се прави – религията не ми е силната страна.)

От “гробищата” стигнахме пеша през едни храмове и чудеса до квартала на Катманду, в който живеят предимно тибетци. Тук е огромният храм или ступа Боднатх. Представлява бяла глава, с очички и шарени флагчета с молитви, които се веят. Вътре е кухо, но там така и не се влиза. Идеята е да обикаляш “етажите” отвън, по посока на часовниковата стрелка.

След това видяхме и тибетския манастир Шечен – пак в същия квартал. Там трябва да въртиш един метални цилиндърчета с надписи, вместо да се молиш устно. Така си пестиш въздуха и увеличаваш шанса да си сплескаш пръстите, ако се закачат, докато въртиш цилиндъра.

Вечерта направихме последни опити да ограничим багажа до общо 15 кг. Вътрешните полети се осъществяват с малки самолетчета и затова няма мърдане.

В ранни зори се намърдахме на “вътрешните линии” на летището и зачакахме.