Писмо за Хималаите - част 1

Идеята за ходене до Хималаите възникна по някое време миналата година. Тогава не я гледах много сериозно, защото изискваше много отпуска и много пари, които покрай купуването на апартамента и работата за корпорацията не бях сигурен, че мога да съчетая. Първият план беше за изкачването на Мера Пийк – един от най-лесните и популярни 6-хилядници на света. Бях чел статия в “Гардиън” за човек, който беше ходил организирано. Върхът присъстваше и в предложенията на британските агенции за трекове, поради което реших, че може и ние да отидем там. Тогава мислех, че може да се оправим и сами, като си носим палатки и минем без носачи.

Впоследствие се оказа, че ходенето на Мера не е проста работа – трябват въжета и други алпинистки истории, с които на мен не ми се занимаваше. Не ми се занимава и сега – ще си остана просто туристче и това е ;-]

Тогава възникна идеята за обиколка на масива на Даулагири. Проблемът там беше, че трябваше да се живее дълго време на палатка, на над 5000 м надморска височина, в райони, които са твърде далеч от каквато и да е цивилизация.

Така се появи трета идея – за обиколка на масива на Анапурна. Там има много хижи, където може да се спи и яде и може да се мине без “бивачни съоръжения”. В района обаче върлуват маоисти. В Непал има гражданска война, която проличава в дълбоката провинция, където отрядите те спират и ти искат пари за революцията. Предимно с добро. Дават ти и бележка колко си се изръсил с отпечатана червена звезда и т.н.

Към този момент вече не ми се ходеше в никакъв Непал, на никакви Хималаи. Това беше съчетано с пълното изтощение покрай купуването и слагането на плочки, теракот и други простотии около апартамента, лични проблеми и факта, че имах да мисля ежедневно за твърде много други неща едновременно.

През пролетта едни българи бяха ходили на трек в района на Еверест. Той включва полет със самолет до самата планина, за да се избегнат районите с маоисти, изкачване нагоре по една долина на река, което завършва с качване на връх от над 5300 метра, прехвърляне през високопланински проход на 5300 м до съседната долина, където се качва връх от над 5600 м и след това се спускане по долината до летището.

От България тръгнахме четири човека. Петият щеше да се присъедини към нас в Катманду. В крайна сметка направихме това, което са направили онези българи, само че в обратен ред. Първо качихме по-високия връх – Калапатар (5642 м според GPS-a) и минахме покрай страхотния манастир Тенгбоче на 3876 м. След това се отказахме да минем през високопланинския проход, защото беше навалял много сняг последните дни, а и бяхме гроги и/или болнави. Затова отидохме до втората долина с леко слизане и врътка покрай планината между двете. След това качихме втория връх – Гокьо Ри (5340 м), и дори стигнахме още по-нагоре по долината. От всички най-високи места се виждаха Еверест и други върхове, които говорят нещо и на хора, които не знаят много-много за планините.

Спяхме по лодж-ове – нещо като туристически спални с различна степен на удобства, които са периодично разположени, тъй че винаги има къде да ядеш и спиш. Носиш си само вода. Останалото го мъкнеха двамата носачи, които си наехме от селото с летището – Лукла.

До Непал се стига с Аерофлот, Катар Еъруейз или Гълф Еър. В първия случай се тръгва директно от София със смяна в Москва и Делхи, но струва с около 50 на сто повече. Във втория се хваща рейс до Истанбул и се лети оттам през Доха, Бахрейн или Абу Даби. Ние летяхме през Доха, като на връщане имахме дори една вечер престой в “прогресивен Катар, родина на независимата телевизия Ал Джазира”.

И така вечерта на 9 октомври оскъдната рода ни изпрати и поехме по път, изпълнен с какво ли не. Останалото ще драсна според “дневника” ми – опърпан лист хартия, на който от едната страна има ксерокопие на карта с маршрута ни, свалена от интернет. Щяхме да се върнем на 3 ноември - най-дългото ми излизане във ваканция от гимназията насам ;-]

По това време в региона празнуват еквивалента на Коледа – най-големия семеен празник, а също и Нова година. Затова полетите бяха претъпкани и скъпи, но пък имаше какво да се види в Непал, а и октомври-ноември времето е най-стабилно и ясно, защото тъкмо е отминал мусонът.

За добро или лошо не се върнах “преобразен” от планина, над 4500 м упорито нямах мощност заради височината. Не ни хвана нито височинна болест, нито неминумата диария. Толкова много черен чай не съм и толкова много игри на 3-5-8 не съм играл никога през живота си. Изщраках 12 ленти.

Останалото ще надраскам лека-полека тия дни.