Непалските хималаи – районът на Еверест

текст Виделина Димитрова

Тръгваме ли? Въпросът увисва лениво в мрака над втория кат легла, където сме се строили за поредната борба с безсънието. От няколко дни насам нощите са неспокойни – хем ми тежи главата и се унасям в дрямка, хем тръпна да не ме сполети височинната болест и да сложи край на голямото приключение в Хималаите. Вече сме в Лобуче, на около 4900 м над морското равнище, съвсем близо до най-високата точка на нашия трек – връх Калапаттхар. Освен че е 5545 м, тази „черна скала“ сред вечната белота наоколо се намира в прегръдката на първенците – Еверест, Лхотце, Нупце, Пумори, и бележи крайната спирка в похода на човешката върволица от поклонници, решени да почетат суровата обител на боговете.

Нашето поклонение започна преди малко повече от седмица в Лукла (2800 м), където ни стовари самолетчето на „Шангри Ла Еър“. Тази играчка за летене с изрисувана свастика на носа беше първото изпитание по пътя – побираше 20-ина души и произвеждаше шум до небесата, но затова пък по нашите реактивни представи не ускоряваше никак. Вдигна едно 160 км/ч (докато нервно тикаме памук в ушите си с поглед, прикован в пулта на пилота) и отлепи като Голф с превишена скорост по магистралата. За всеобща изненада се понесохме над долината на Катманду, забърсахме няколко хълмчета и след остър завой се нацелихме право в стръмната 500-метрова писта на Лукла. Не, не се забихме в отвесната скала насреща. Плюхме си в пазвите и мигом забравихме страха, защото ни завладя ново и странно усещане – кацнали бяхме едва ли не навръх Мусала, а отгоре имаше още 2 километра камънак.

През следващите дни странните усещания се трупат с такава бързина, че скоро им загубвам дирята и започвам да ги прехвърлям наум като скъперник, разтревожен да не му убегне някоя монетка. Наемаме носачи и договаряме цени, тъпчем багажа в денкове и отсяваме най-важното за из път, спим по лоджи и пробваме нови храни, указани с „тибетски“ и „шерпански“ в менюто и най-вече ставаме част от един непрекъснат поток на хора и животни, в който единствено молитвените камъни и крайпътните ступи успяват да внесат известен порядък чрез правилото задължително да минаваш вдясно от свещения текст

Напредваме бавно, за да се приспособим към височината – денивелираме не повече от 300 м на ден, а на два пъти, в Намче Базар (над 3000 м) и Дингбоче (над 4000 м), отсядаме за два дни и правим аклиматизационни разходки. Не че някой от нас бърза. Видяхме огромната пирамида на Еверест още на втория ден от един завой по пътя към Намче и оттогава го следим всеки ден колко по-голям израства пред очите ни. Имаме си и други забавления – любимия фотообект Тхамсерку (6608 м), отснет в почти всички моменти от деня, красавеца Ама Даблам (6856 м), като картинка от опаковката на швейцарски шоколад, близнаците Лобуче Изток (6119 м) и Запад (6145 м), Чолаце (6440 м), Чукхунг (5883 м)… Звучни имена, които спрягаме по няколко пъти на ден като литания за добър път.

Както никога досега не ме изпълва самотията на върховете. Тя пак е тук, витае нейде над манастирите и току се обажда в дълбокия беззвучен глас на тибетските тръби, ала при нас долу цари оживление. Зад всеки стобор наднича поне една рошава главица и протяга ръка за „бонбон“. В един миг те подминава подвижен бойлер по чехли с касетофон в ръка, от който се носи непалски хит, записан колкото пъти се събира на касетата. А докато гледаш втрещен и невярващ, изведнъж се озоваваш в крайпътния храст, защото твърдоглавият як съвсем правилно е решил, че му стоиш на пътя. Малко по-нататък попадаш в задръстване – отпред и отзад са те залостили носачи на месо, а на пътя няма място за изпреварване. После, тъкмо си се отървал от зловонната смрад, и се изправяш пред още по-голямо препятствие – разминаване с керван от якове по въжен мост.

Така минават дните ни – безкраен низ от селца по безкрайния друм, който ни отвежда все по-нагоре и по-навътре в планинската пустота, докато се стигне до тази нощ в Лобуче. А тя е особено неспокойна. Кислородът както винаги е малко, но сега като че ли са го заменили лепкавите изпарения от чесновата супа, която според „градските“ легенди в Хималаите помага срещу височинната болест. Италианката от долния кат навярно не е взела мерки и ужасът я навестява – за миг тя спира да диша и се събужда със силно сърцебиене. А в 4 ч. сутринта откривам, че навън сипе пръхкав снежец. Само това липсваше! Часът наближава 7. В столовата, от която ни дели тънка стена, настъпва раздвижване – явно ударната група на планинарското дружество от ирландския град Корк се стяга за път. Тракат съдове, подмятат се въжета и железа, а над всичко това се носи странна смесица от италиано-англо-непалска реч, отмерена с непонятното „тапаи лаи“. Време е да действаме.

Когато най-после напускаме лоджата, навън се е развиделило напълно и в кристалната яснота на деня се разлива безбрежната белота на пейзажа, прекъсната единствено от косматите черни гърбини на яковете и от прозорците на съседните лоджи. Вдишвам дълбоко и тозчас съжалявам. Въздухът е сух и много студен, но освен това от ледника Кхумбу се вдига фин прах, който дразни гърлото и носа. Придърпвам яката на якето си, хващам щеките и поемам по пъртината на ирландците към Горакх Шеп (5100 м).

Отпърво пътеката прекосява мъничкото ледниче Лобуче, после криволичи покрай дългия език на Кхумбу и накрая, след още малко нагоре и надолу по камъни и скали, излиза на „сухото езеро“ Горакхшеп Цо. Още ми е сънливо и забивам поглед в белите маратонки на нашия носач Нима. Те ми напомнят онази утрин в Намче, когато двамата с Ринджи, носач номер две, гордо ни показаха придобивката си от първата надница от нас – бели китайски маратонки, „много подходящи“ за високопланински туризъм. Тръпки ме бяха полазили само като си представих през какво трябва да минем, но сега, като гледам как Нима припка по хлъзгавия камънак, си мисля, че може би е имал право. Нима, казано по нашенски Недялко (според обичая на шерпите да кръщават децата си на деня, в който са родени), е на около 35, неженен – чудо невиждано! – но пък си има приятелка, която виждаме на снимка. Казва, че е твърде беден, за да бъде глава на семейство, но този аргумент също е нетипичен, като се има предвид, че малко шерпи могат да се похвалят със състоятелност и още по-малко ги е грижа за това.

Горакх Шеп, където пристигаме към 10 ч., е последната спирка преди базовите лагери на Еверест и Пумори. Представлява една-две лоджи, но поради височината и леко мизерните условия малцина се решават да преспят там. Ние засядаме пред обичайния 5-литров китайски термос с чай и кротко събираме сили. Времето лека-полека се изяснява, облаците започват да се разкъсват и Еверест аха-аха да се покаже. Едва тогава помътнелите ни мозъци разбират докрай, че това е нашият ден, нашият шанс да почетем първенците на достойна нога.

Малко по-късно и малко по-нависоко вече не съм много убедена. Силите ми бързо се стопяват и дори бавното темпо на смотаняка, помагало ми неведнъж досега, не успява да ми спести отвратителното усещане, че тялото не желае и не може да се движи. Всяка крачка се превръща в малък героизъм, а всеки завой – в повод за малка почивка и глътка… вода. Без въздух. В някакъв момент отдясно лъсват Нупце и Южната седловина, а облаците вече не ми били облаци, ами пушекоподобната снежна диря, раздухвана от ветровете. Продължавам да се влача по вълшебната формула „пет крачки напред – една глътка вода“ и докато се чудя дали неприятното усещане в стомаха ми не е първата сигнална лампичка за спасителен бяг надолу, се озовавам на малка площадка, опасана с молитвени знаменца. Толкова ми е никакво, че не се сещам да вдигна поглед малко по-нагоре, където се е насъбрал народ. Ясно, там е значи. Само дето връх… няма. Оказва се, че Калапаттхар е малка чучка по реброто на Пумори, затова пък е цели 5545 м, а и на кого му пука, когато върховете са всичките около нас като монолитни блокове в древен храм на слънцето. За малко забравям и болката в стомаха, и тежестта в гърдите, и безсилието в краката. Започва скоростна фотосесия – снимка с Еверест, Нупце и Лхотце, снимка с Пумори, снимка с приятели… Усмивките ни са малко извънземни и разкривени, но мигът на щастието ще остане завинаги с нас. Парченце шоколад, глътка вода, последен поглед околовръст и хайде пак, доколкото ни държат нозете, надолу.

Чак в Горакх Шеп усещаме колко безкрайно много и непоносимо сме изтощени. Облаците пак са се събрали, почва да бръска сняг. Решаваме да се подкрепим с чай, преди да продължим към Лобуче, и се смълчаваме около масата. Дори Нима се отпуска в полудрямка. Навън извива вятър, а снегът се усилва, но някак си не ми се мърда от топлата столова. Пътеката е ясна, имаме челници, ще допълним бутилките с чай и вода… Никой не си спомня, че само преди час бяхме горе. Тялото най-после взема връх и закрещява – въздух, сън, вода…

След около час, в който се тътрим мъчително покрай Кхубму, най-после стигаме нашия дом, общата спалня на лоджата в Лобуче. Тутакси поръчваме няколко термоса с чай и се заемаме със собствения си метод за борба с височинната болест, изразен в простичката рецепта „вода, вода и пак вода“. Когато след 20-ина минути първият от нас се изнизва към тоалетните, всички си отдъхваме – най-лошото ни подмина. Лека-полека мислите ни се понасят към нови приключения – прохода Чо Ла, петте езера на Гокьо, още едно петхилядно връхче на име Гокьо Ри… Нима сяда при нас с тетрадката, в която записваме поръчките си към кухнята. Всички сме единодушни – пет чеснови супи и малко тибетски хляб.

Изложба фотографии от Мароко и България

Посолството на Кралство Мароко организира фотографска изложба с участието на български и марокански фотографи в рамките на честването на Националния празник на страната, от 25 до 29 юни 2008 г. Изложбата се помещава в залата на Съюза на българските архитекти, който по този начин сътрудничи на посолството. Повече на страницата на европа 2001

Имаше десетина от моите снимки (още можете да видите в моята портфолио галерия от Мароко), и по още толкова снимки на Константин Буюклиев и Константин Иванов. Трябваше много набързо сами да си рамкираме снимките с каквото разполагаше ‘дом на архитекта’ – стари и мръсни, отвратително изглеждащи, криви рамки. Не че снимките бяха толкова свят, ама направо ни беше срам да си слагаме ‘творбите’ в тези рамки. Слава богу организаторите бяха достатъчно ‘мили’ да ни спестят неудобството, като дори да не ни споменаха имената на откриването. Хубава работа, ама Мароканска 🙂

За сведение ‘Дом на Архитекта’ не става за фото изложби – стените са покрити с лакирани дървени плоскости и цветната температура вътре е сигурно 2000 келвина. Края на юни месец и температурата на въздуха вътре е горе-долу толкова. Истинска мароканска атмосфера!