Сурва 2010, Перник

Пискюл
Пискюл

Все повече хора от все повече страни, от все повече села. И все по-трудно става да си намериш интересен персонаж за отстрелване. 🙂 Важното е купон да става и да няма hard feelings, като например някой да ти покаже среден пръст, защото го снимаш. Перник бавно се превръща в малката Венеция. 😉

Downsampling and stair interpolation

These are pixel-greedy days – the more pixels your DSLR has the better. Hardly anyone disputes that. But when it comes to showcasing ones work on the Internet the number of pixels has to be reduced, either to protect copyrighted work, for the sake of reducing file size, or just to be able to display the whole image on screen. Actually thinking about it I display my pictures on screen much more than on paper.

Image resampling is focused primarily on upscaling, e.g. increasing the number of pixels in an image to prepare it for printing, especially when making larger prints. Various resampling algorithms have been devised for blowing up images. Here I make an attempt to compare some of these methods, when reducing the size of the image.

Downsampling inevitably wipes out some of the detail – there are simply less pixels to store the data. Also due to the way interpolation works some degree of softness is introduced to the image when downsampling. Sharpness can be brought back by applying some amount of unsharp masking AFTER the image has been downsampled.

One of the things I’ve payed special attention to when looking at the results from down sampling is if the given method manages to preserve fine detail. For example the detail textures small patterns etc. The move to try different interpolation methods for down sampling was a method called stair interpolation. The basic idea behind this method is to perform the dawnsampling in incremental steps (hence stair interpolation), each step preceded by applying some USM. In theory applying USM before down sampling should fightback some of the softness introduced. Reading through some blogs there was a fair amount of discussion if this works, is useless or even degrades the quality of the resulting image.

Speaking of USM – sharpness is largely a thing of personal taste. Yet for pleasing results, edge halos and aliasing must be avoided.

I also found some references that many interpolation algorithms behave similarly at particular resampling ratios, like 50%, one third etc. This may be so but my tests did not reveal anything outrageous, so resample at whatever steps you want to, I guess.

In the test results I’ve also included crops from the originals so one would be able to judge what to expect from the crops. First example shot with Canon 50mm f 1.4 on tripod, second with Canon 17-40 f4 L on tripod, third and fourth Canon 100mm f2.8 macro hand held. All mounted on a 20D.

The last 3 step stair interpolation is intentionally quite over sharpened to show the perils of pushing USM way too far.

All in all I believe stair interpolation has potential to bring up really fine detail to downsampled images. It is interesting to note that the amount of sharpening needed varies hugely depending on the subject matter. For instance the second example shows some really ugly artifacts even at fair sharpening applied while the third example shows pleasing detail on the girl’s eyelashes at severe amounts of USM. If you are really mad about detail, you could do selective sharpening at each step and bring detail only where you need it. You might also need special medical help 🙂

Happy downsampling !

References

  • controlledvocabulary.com
  • americaswonderlands.com
  • contaxg.com
  • photo.net
  • prophotohome.com

    Landscape/architecture

  • method result
    original
    bell – irfan view 3.99
    BSpline – irfan view 3.99
    Hermite – irfan view 3.99
    Lancoz – irfan view 3.99
    Mitchell – irfan view 3.99
    Triangle – irfan view 3.99
    Bicubic – Photoshop CS2
    Bicubic Sharper – Photoshop CS2
    2 step stair bicubic (USM: 130/0.8/5, 140/0.7/5) – Photoshop CS2
    2 step stair bicubic (USM: 160/1/5, 140/0.7/5) – Photoshop CS2
    3 step stair bicubic (160/1/5, 150/0.8/4, 130/0,6/4) – Photoshop CS2

  • Landscape

  • method result
    original
    bell – irfan view 3.99
    BSpline – irfan view 3.99
    Hermite – irfan view 3.99
    Lancoz – irfan view 3.99
    Mitchell – irfan view 3.99
    Triangle – irfan view 3.99
    Bicubic – Photoshop CS2
    Bicubic Sharper – Photoshop CS2
    2 step stair bicubic (USM: 130/0.8/5, 140/0.7/5) – Photoshop CS2
    2 step stair bicubic (USM: 160/1/5, 140/0.7/5) – Photoshop CS2
    3 step stair bicubic (160/1/5, 150/0.8/4, 130/0,6/4) – Photoshop CS2

  • Portrait

  • method result
    original
    bell – irfan view 3.99
    BSpline – irfan view 3.99
    Hermite – irfan view 3.99
    Lancoz – irfan view 3.99
    Mitchell – irfan view 3.99
    Triangle – irfan view 3.99
    Bicubic – Photoshop CS2
    Bicubic Sharper – Photoshop CS2
    2 step stair bicubic (USM: 130/0.8/5, 140/0.7/5) – Photoshop CS2
    2 step stair bicubic (USM: 160/1/5, 140/0.7/5) – Photoshop CS2
    3 step stair bicubic (160/1/5, 150/0.8/4, 130/0,6/4) – Photoshop CS2

  • Landscape/architecture

  • method result
    original
    bell – irfan view 3.99
    BSpline – irfan view 3.99
    Hermite – irfan view 3.99
    Lancoz – irfan view 3.99
    Mitchell – irfan view 3.99
    Triangle – irfan view 3.99
    Bicubic – Photoshop CS2
    Bicubic Sharper – Photoshop CS2
    2 step stair bicubic (USM: 130/0.8/5, 140/0.7/5) – Photoshop CS2
    2 step stair bicubic (USM: 160/1/5, 140/0.7/5) – Photoshop CS2
    3 step stair bicubic (160/1/5, 150/0.8/4, 130/0,6/4) – Photoshop CS2

    Camera profiles in Adobe Lightroom

    This simple test tries to illustrate the diffrences between the camera profiles avalable in Lightroom 2.2, in particular the profiles for Canon 20D. I was intereseted particulary in the differences that the profiles give to skin tones. To test a picked an image with pleasing skin tones (at least according to me). The image is taken with the magnificent EF 100mm Canon prime macro using available light. The images produced are out of the box – no tinkering done with any of the sliders within the develop module. I guess results can vary vastly from image to image, depending on factors like color balance, camera, etc. Anyhow here is what I got :

    adobe standard
    Adobe standard
    camera faithful
    Camera faithful
    camera landscape
    Camera landscape
    camera neutral
    Camera neutral
    camera portrait
    Camera portrait
    camera standard
    Camera standard


    P.S. This is really very unscientific. Not trying to prove anything here, test is done primarily for fun.

    Canon EF 100-300 f5.6 L

    First the facts from the Canon literature:

    Marketed June 1987
    Original Price 93,800 yen
    Lens Construction (group) 10
    Lens Construction (element) 15
    No. of Diaphragm Blades 8
    Minimum Aperture 32
    Closest Focusing Distance (m) 1.5
    Maximum Magnifcation (x) 0.26
    Filter Diameter (mm) 58
    Maximum Diameter x Length (mm) 75 x 166.6
    Weight (g) 695

    High-performance 3x telephoto zoom lens. Synthetic fluorite in group 1 and UD glass in group 2 achieve low refraction and low dispersion. They also effectively correct chromatic and other aberrations. Resolution is high throughout all focal lengths. Images are sharp and crisp. At the 300mm focal length, 0.25x magnification is possible.

    I did not know this lens existed when I got a chance to shoot a bit with it. Of course I was immediately attracted to the L designation. Zooming is done like the EF 100-400L monster, but here there are no lock rings. This means the lens creeps at the slightest tilting. This lens has a new definition of slow focusing for me… it takes ages to focus. The noise produced when focusing reminds me that of a plane retracting its landing gear.

    The test is made in a real world situation. The realworldness comes from the fact that the shots were taken raw and then processed to tiff with DPP 2.0.3.7 with its default params, meaning some sharpening has been applied, but anyway that’s most people’s workflow. All shots were taken with a 20D, mounted on a sturdy Manfrotto tripod using cable release and mirror lockup. Here is a quick set of tests and comparisons against the cheapo EF 100-300 f4.5-5.6.

    I won’t comment on the results presented here. It’s up to you to interpret the images.

    I apologize for my stupidity of not taking shots of the same part of the building with the two lenses.

    Center performance at 100mm

    F number 100-300 f5.6 L 100-300 f4.5-5.6
    f 5.6
    f 8
    f 16

    Corner performance at 100mm

    F number 100-300 f5.6 L 100-300 f4.5-5.6
    f 5.6
    f 8
    f 16

    Center performance at 300mm

    F number 100-300 f5.6 L 100-300 f4.5-5.6
    f 5.6
    f 8
    f 11
    f 16

    Corner performance at 300mm

    F number 100-300 f5.6 L 100-300 f4.5-5.6
    f 5.6
    f 8
    f 11
    f 16

    Temperatures in my city in my lifetime

    People usually have subjective perceptions for quantities and values. Yet somehow I felt that despite all that global warming talk skewing my judgment, I cannot be completely mistaken.I remember longer winters with more snow and colder days. I remember clear-cut seasons, with definite spring and autumn. Could all this be just a creation of my imagination, especially when taking into account the childhood memories involved ?

    I resorted to making a humble test of my memory. I obtained the day by day max temperatures (in Fahrenheit) for my city since I was born (1979) from NOAA. This is a matrix of numbers 27×365 – dull and uninspiring. Then I used Graphis to breathe life into the data.

    If you know what you are looking for you can probably see the trend. Going into the new millennium summers seem to be generally warmer. The average temperature also seems to have gone up.

    P.S. This is really very unscientific. Not trying to prove anything here, the plot was done primarily for fun.
    P.P.S. Will make a better plot some day, time permitting.

    Bulgaria is a…

    Ако мислите, че Давид Черни се занимава единствено с изкуство, дълбоко се лъжете. Приносът му към подобряването на качеството на интернет търсачката google е не по-малък. Просто идете на google.com и напишете следната фраза: „Bulgaria is a“. Google suggest дава най-точния отговор.

    Bulgaria is a

    Остров Крит

    текст Константин Иванов

    Недобро утро в едно добро утро
    Псилоритис – на някои им заприлича на Кандахарското плато

    В неделя вечерта на 1 май кацнах в Ираклео с директен полет от Лондон. Моите хора ме чакаха, където трябваше. Бяха ми затрили шапката за слънце от БГ! Аху-ихи и след това се укрихме на крепостната стена над града от венецианските колонизатори. Опъхнахме чувалите, където не духаше силно откъм морето и заспахме. Недалеч е гробът на Никос Казандзакис (автор на “Зорба гъркът” и критски национален поет), на който има прост кръст и пише: “Не се страхувам от нищо, не притежавам нищо, свободен съм!”

    На другия ден се изнесохме за село Аноя в подножието на планината Иди или Псилоритис, известна от кръстословиците. Най-висока е на Крит с 2456 м. Беше покрита с сняг, карстова и като цяло не особено интересна. Ядохме под паметника на местния хайдутин, борил османците. Иначе Аноя е бил изгорено от нацистите и всички мъже са били избити, че помагали на партизаните.

    От Аноя на стоп с Тойота-та пикап 4*4 на местен каубой стигнахме полуизоставения хотел до бившия ски курорт на високопланинско плато под върха. Не се виждаше кьорав лифт или влек. Минахме покрай пещерата, в която бил роден Зевс и майка му тайно го крила от баща му Кронос, който имал видение, че ще го убие собственото му дете и затова ядял челядта в момента на раждане. Е, пропуснал Зевс! Пещерата беше пълна със сняг. На цъфнала клонка до входа си окачих двете мартеници.
    Тръгнахме да бъхтаме нагоре по международния маршрут Е-4, който минава и през БГ. Оправихме върха за около 4 часа и малко, макар че имаше доста сняг, духаше ураганен вятър по билото, а групи германци ни казваха да се връщаме. От ноо акъл си бяхме зарязали ръкавици, шапки и т.н. в раниците долу.

    Профитис Илиас (2456м), най-виският връх на Псилоритис
    Профитис Илиас (2456м), най-виският връх на Псилоритис
    Опнахме палатките в портокаловата гора !

    На върха Иди има параклис от камъни, събрани от билото и се вижда южното крайбрежие на Крит. Яки гледки и студ, студ, студ! Слязохме като разсипани и добре прегорели.
    Опънахме палатките на платото, което прилича на огромна поляна между върховете, осрана от овце, агнета и кози. Вятърът пак духаше зло.
    На другия ден на стоп и с рейс прекосихме половината остров на Запад, за да стигнем другата от трите високи планини – лефкА Ори (Бялата планина). Най-високият й връх е 3 метра по-нисък от Иди, но е малко по-прилична. Пътьом видях Ретимно, където фериботът беше метнал останалите френдове преди няколко дни. Яко градче – сенчести улички с кръчми, венецианска фортеца, църква, която първо е била католишка, после джамия, а накрая православна. Понеже изпуснахме последния автобус от другия голям град – ханЯ, за където трябва, стигнахме докъдето имаше – село Фурне. На мегдана имаше хиляди цигани. Оказаха се не гръцки, а български. Беряха първата реколта портокали за по 25-30 евро на ден с австрийски тримесечни работни визи. Из цял Крит има навсякъде българи. Някои не са се връщали от години. Псуват Гърция, нямат кво да правят в БГ. Депресия! Берат портокали, гледат деца и старци, чистят, сервират. Тъпо!

    Опънахме палатките в обрана портокалова плантация с гледка към върховете. Драматични! На другия ден стигнахме началото на каньона Самария на около 1200 м н.в. Първо качихме отстрещния връх Гигилос по яко дере с камънак и баби французойки, които си играеха на Витоша. Пихме бира на алпийски балкон на кръчма с гледка към най-високото било. Яко слънчасали!

    Самария

    На другия ден се спуснахме в каньона – жега, безкрайна върволица от чужденци, прахоляк, чудни гледки към високото, накрая малко вода и двете стени на каньона се събраха на около 4 метра една от друга. Има и 5 евро такса, кенефи и вода на всеки 1-2 км. По средата е национализирано село, сега обезлюдено, където има сенки, здравпункт и мулета за извозване на ранените. Ноо яко беше чак накрая. Минава се през село Ая Румели, съборено от пороя преди 50 години, сега преместено на брега на морето.
    Оттам вместо да бичим по Е-4 покрай морето, под сипеите и канарите, хванахме корабче за лутрО – село в супер извит навътре и закътан залив с поредица от хотели по брега до каменния плаж, бели стени, сини дограми, ноо яко. Опънахме палатките сред изоставения венециански форт над селото, чиито стени вече приличаха на естествени камъни. Долу белееха два православни параклиса. Чудно! От Лутро няма път доникъде, само с корабче. То и улици за коли няма. Паркират ги на пристанището, след като ги свалят от корабчето и си ги оставят там.

    „Дъ Норт Фейс“ управлява

    На другия ден се качихме нагоре да огледаме останките на крепостта и попаднахме на германски лелки, които седнали в кръг, биваха поучавани как да се справят с несгодите на живота. Бяха си направили и огромна спирала от камъни. Беше смъртоносна жега. Като подухваше, беше пролетно топло. Като изчезнеше вятърът, чувстваш как слънцето ти ръфа кожицата. Водата на морето обаче беше малко по-топла от пиринско езеро през август.

    Страхотното Лутро

    Все пак се изкъпахме на каменен плаж по Е-4 от Лутро до Хора Сфакион. Студ, студ, ама на Гергьовден вече направихме първа морска баня! Извървяхме го пеша маршрута. Палнахме по свещ в поредния снежнобял параклис на брега. Черна коза беше седнала като на трон на масите за богомолците отпред. След параклиса миришеше гадно – оказа се умряла коза, пак черна.

    Е-4 мина през жесток плаж, после се заизвива нагоре по сипеи и канари и накрая стигнахме Сфакия. Опънахме палатките на открито и ветровито плато – нямаше къде другаде. Земята беше твърда и не можехме да забием колчетата. Затова в 4 часа станахме да укрепваме платнищата с по един огромен камък, за да не ни издуха вятърът.
    На другия ден се изнесохме за Ханя, откъдето моите хора хващаха нощен ферибот за Атина, а оттам нощен рейс за БГ. Ханя беше супер яко – пак мешано от Венеция, Османска империя и Гърция. Жестоко – като Дубровник с балкански привкус. Изядох почти цял хляб с нещо като италианска салата от кутийка. Вкусно!!! Да живеят суперите!
    В късния следобед кой откъде е. Аз поех за манастира Артемиу над Ретимно, където след месеци обсада гърците взривили мазето с барута и убили себе си и турците наоколо, но не се дали. Не успях да стигна до манастира, щото вече нямаше рейсове до манастира, а само до 9 км преди това. Опънах си чувала в параклис на 2 км по-надолу – чисто нов, с икони и отключен – явно никой не краде.
    Последния ден огледах манастира. Имат си дори костница с черепи катов Батак и чудни гледки към околните върхове на Псилоритис. Обаче манастирът пак приличаше на католически, щото е бил такъв, понеже венецианците са имали пръст!
    Хванах няколко стопа и се смъкнах пак надолу, към северното крайбрежие. Минах през чисто нов спретнат манастир с палми, кладенец и опело точно като в БГ. После хванах стоп за Ираклео за обратния полет. Пътьом минах през Кносос – останки от огромен дворец от древността, най-сериозните на Крит. Някъв англичанин купува мястото от турците, щото знае, че там има нещо. И наистина открива големи останки. За по-представително тиквеникът достроява двореца, както той си мисли, че е изглеждал. Така че сега има истински останки, но има и бетонни стени и колони + рисунки в стил от 1400 г. пр.н.е., обаче правени през 20-те години. Луна парк!
    Ираклео се оказа по-нов и досаден град от Ретимно и Ханя, но все пак симпатичен. С по-малко венециански постройки, щото е съборен през Втората световна от бамбардировки, но на пристанището пак има крепост. Продаваха и прясно извадени от морето сюнгери.
    Като цяло съм ноо доволен от Крит. Гърците обаче са като нас – мързеливи, бюрократични и надути. На връщане ни бавиха един час полета ей-така от няма кво, бяха забравили да ми ударят входен печат и да ме вкарат в шенгенските компютри, което беше грешка, щото трябваше да се разправят със слънчасал и изнервен тип като мен. До Лондон беше 4 часа път в 240-местен чартър, претъпкан с пролетариат, баби и пияни тийнейджъри – мили британски картинки! На летище Станстед беше 2 градуса в 2 след полунощ. Край на тениските! За известно време…

    Между гърбиците на мароканска камила

    текст Константин Иванов

    Шшшшшш, побутва ме старият камилар. Буди ни, защото слънцето скоро ще изгрее, а дотогава трябва да сме се качили на върха на дюната. Намираме се в Ерг Чеби, недалеч от алжирската граница. Това парче пясъчна пустиня е едно от двете места в Мароко, където от гърба на камила чужденците могат да почувстват какво е да си сред Сахара.

    Пътят до пустинята е дълъг, но за сметка на това изпълнен с хора, които искат да те качат на правилните камили. Обработката на чужденците започва още в сутрешния автобус от миньорски град Тинхир, където гледахме 300-метровите стени на каньона Тодра. Както обикновено става в Северна Африка, за ръкава ти се закачат няколко местни, които ти предлагат хотел, вода, такси, а в случая – транспорт от/до градчето Ерфуд плюс камила и спане в пустинята само за 60 евро. Ние си знаем, че цената е 25 и няма да мръднем от нея. Но и хората с бели дрехи също не мърдат. Няма и как да го направят, защото автобусът лети през пустошта. Затова продължават да рекламират офертата си. „Ако сега не се спазарим, в Ерфуд цената ще скочи на 100 евро. И то само ако по случайност там има японски туристи. Иначе дупе да ви е яко”, обяснява „камиларят”, който очевидно излиза от нерви заради нас. „У нас имаме поговорка, че каквото пожелаеш някому, то се случва и на теб”, отговарям аз. В скалата на лесните чужденци начело са именно японците, следвани от американците и западноевропейците. В Мароко непрекъснато те питат откъде си, за да знаят какво да правят с теб след това. Отговорът „От България” води след себе си въпросът „Аааа, от Унгария!”. Към този момент отношенията към българите е като към по-инатлива разновидност на поляците и чехите.

    В Ерфуд наистина удряме на камък. На теория трябва да хванем маршрутка до Мерзуга, където да пазарим камилите и престоя за една вечер в пустинята. Обаче маршрутки няма. За сметка на това ни заобикалят други комисионери със също толкова скъпи оферти, които не искаме да приемем. Те обаче настояват половин час, защото сме им паднали цели пет човека накуп. Накрая единствената дама в компанията ни им кресва да се махат. Те избухват смях, защото явно не са очаквали това точно от жена. И си тръгват…

    Сядаме в кафенето на площада, за да пием чай. Вятърът носи облаци прах. Но поне отново цари спокойствие. След известно време кръчмарят извиква един от нашите вътре – има оферта. „Виж го това момче. Чичо му държи хотел до пустинята. Сега трябва да отиде с джипа дотам и да върне едни англичани. Може да отидете до хотела, довечера ще се качите на камилите за по 25 евро и ще прекарате една вечер на лагер в пустинята”, предлага кръчмарят. Офертата звучи прилично, макар че слабата й страна е как точно ще се върнем обратно. Е, няма как да останем в пустинята завинаги, но въпросът е колко ще ни струва да ни откарат до цивилизацията. Докато се чудим, пристига лендровърът. Хайде – товарим багажа и вече сме на път. Всъщност шосето е път само в началото, после напълно изчезва и джипът пердаши през каменната пустош. В далечината вече се виждат дюните на пустинята. Спират, за да направим снимки. „Красиво е, нали”, пита племенникът. Да – от маранята стърчи планина от пясък в топъл (даже много топъл) жълт цвят. Единственият ни ориентир обратно към Ерфуд са двете клетки на мобилен оператор, но пък разстоянието хич не е малко, ако се наложи да се връщаме пеша.

    Стигаме до хотела. „Убежището на сините хора” прилича на типично берберско убежище в пустинята. Задният му двор гледа към дюните. Камилите са се излегнали на пясъка и чакат да паднат мрак и хлад, за да тръгнем. Излиза силен вятър. Финият пясък влиза във фотоапаратите, между зъбите, дори под клепачите, когато си затворил очи. Пристигат и останалите ни спътници – французин и напушена испанска двойка. Лежим на миндерите в хотела и слушаме виелицата навън. „Няма страшно – сега ще ви сложим тюрбаните и сте готови,” успокояват ни от хотела. Заприличваме на Лорънс Арабски в действие. Остава да се качим на камилите. Те изглеждат дружелюбни създания, но това е преди да разберат, че трябва да се изправят, за да возят хора. Всяка е оборудвана с дръжка като на детска въртележка за успокоение на пътника. Движението им е плавно, стига да не се налага слизане надолу по дюната. Тогава се чувстваш като на пързалка, по която няма спиране.

    Движим се по пясъка. Вятърът сякаш утихва, но бързо замита следите ни. След залез слънце пустинята оживява. Пропълзява мишка, бръмва насекомо. Старият ни камилар е взел двама млади на обучение. Периодично им дава да водят кервана, а после им обяснява къде грешат. Изведнъж ги отпраща нагоре по най-стръмната дюна. Явно те ще стигнат по прекия път до лагера, който камилите трудно ще изкачат. Нашата посока криволичи по пясъка. Става тъмно и страшно тихо, ако се изключи хрускането на копитата. И тогава достигаме лагера. Екскурзиите с камила за една вечер от всичките хотели в подножието на дюните се събират на едно и също място. Прилича на гигантска пясъчна поляна. По нея са разпръснати десетки „берберски палатки” – сковани от дъски конструкции, върху които са метнати постелки. Подът е гол пясък, покрит с одеяла. В средата на палатката е сложена кръгла маса със свещи. На нея по-късно ни сервират „тажин” – традиционното мароканско ястие, което се казва така заради съда, в който се приготвя. Прилича на разлато гювече с островърх капак с дупка. Обикновено в него слагат цяло пиле или овнешка мръвка, покриват ги със зеленчуци и задушават. Храната става крехка и сочна. Кускус мароканците сервират обикновено на големия семеен обяд в петък и няма нищо общо с този, който бабите ни готвеха, когато бяхме малки.

    Най-ценната стока в пустинята, разбира се, е водата. Запасили сме се все едно ще стоим няколко дни. В лагера е пробит кладенец, растат няколко палми, а встрани се извисява най-внушителната дюна, която съм виждал. След вечеря ни предлагат да спим отвън, под звездите. Опъват матраци, дават ни одеяла и ни пожелават лека нощ. Разбираме се със знаци, защото камиларите ни не знаят английски, а ние не говорим френски. С пълни кореми наблюдаваме звездите и профучаването на метеорите. В съседната палатка на около 50 м от нас е весело. Чуват се китари, пеят се андалуски песни. При нас е кротко – само камилите хрупат цяла нощ.

    На сутринта ни будят, за да видим изгрева от върха на дюната. По нея вече пъплят туристи от околността. Изкачването нагоре не е лесно. Спомням си как като дете се катерих по дюните край Несебър. Струваха ми се огромни и се чудих дали в пустинята са още по-високи. Днес несебърските вече няма. Изравниха ги заради хотелите, но пък те и преди не са могли да се сравняват с мароканските. За лош късмет се появяват облаци, които скриват слънцето в правилния момент, но въпреки това пясъкът сменя цвета си няколко пъти след изгрев. Българи, испанци и французи ахкат и ихкат. На върха на дюната е избуяло малко зелено храстче. Толкова не си е на мястото, че решавам, че е мираж. Гледам сенките по пясъка и точиците, в които са превърнали палатките, хората и камилите долу.

    Обратният път до хотела отново отнема час и половина. Сервират ни закуска в П-образния двор, защитаващ оазиса ни като крепост. Плащаме втората половина от цената на камилското пътешествие и започваме преговорите за връщане обратно към цивилизацията. Искат ни двойно повече пари, отколкото на идване, „защото има само един джип, след малко тръгвам с него към града и после няма как да си тръгнете оттук”. Ние вече си знаем, че само шест километра по пясъка ще ни отведат на шосето за Ерфуд, където все някой ще ни вземе на стоп срещу пари. Затова упорстваме на старата цена. Накрая достигаме компромис за малко по-висока сума, но ще ни закарат до друг, съседен град. Важното е да има преговори. „Ееее, какви са ви големи раниците, ще счупят джипа, а той струва 50 хиляди евро”, казва шофьорът, който се оказва собственик на хотела. „Карай бавно и няма да има проблем”, смигам му аз. „Вижте колко е красива пустинята”, продължава хотелиерът и започва да прави кръгове с джипа, за да обхванем гледката на 360 градуса. „Леко да не счупим джипа”, подбъзиквам го аз. „Еееей, страшни хора сте това българите, пазарите се като бербери”, заключава хотелиерът и обяснява как сезонът е слаб, няма чужденци и положението е зле. После допълва, че през ноември започва да разширява хотела. Докъде ли да му вярваш?! Закарва ни до града. Докато му плащам, се примолва: „Айде, дайте по още 5 дирхама, де, защо се циганите”.

    Отново сме в цивилизацията. На покрива на маршрутката постилат зелени листа и курдисват върху тях козичка и нашите раници. В града тъкмо са минали първите местни избори въобще. Партиите са изрисувани по номера на оградата на училището. Всяка една си има и картинка за улеснение на тези, които не могат да четат. Пътешествието из Мароко продължава. Изкачваме най-личния връх на Високия Атлас с всичките му 4167 м ръст. Губим се из медината на Фес – най-стария запазен средновековен мюсюлмански град – и спим на плоския покрив на хотела. Наблюдаваме как японец изпушва, без да спре, половин килограм марихуана в Шефшауен – градче в синьо и бяло в планините Риф, където се добиват две трети от лекия наркотик в света. Чудим се на 200-метровото минаре на чисто новата джамия в Казабланка за 750 млн. долара, построена край бедняшки квартал, който дубайски инвеститор скоро ще превърне в марина. Ходим по дъното на океана, който се е отдръпнал в Есауира – бившата пиратска столица, сега курорт с крепостни стени и бойници. Попадаме в ръцете на хищен търговец в ждрелото Тодра, които уж ни кани на гости при семейството си, а всъщност иска да ни продаде сребърно-калаени дрънкулки и килими. Пием фреш от портокал, продаван от каляски посред площада Джемаа ел-Фна в Маракеш. Наоколо лелки рисуват по ръцете на жените с къна, бербери пеят и свирят, доктори вадят зъби, а китайските тениски с надпис Morrocco с правописна грешка се предлагат като ръчно плетени. На връщане за родината прекарваме по принуда два дни в Милано, докато чакаме самолета. Тук пък всичко е твърде подредено, културно и чисто. Ей, винаги недоволни!

    Impressions on Cyprus

    от Виделина Димитрова

    Questions about people and places I miss unroll like the scenery outside the windows of the rented car, eating theirs heads and tails, not caring to wait for an answer. I have a strange jet lag where I find it difficult to situate myself in space rather than in time. Then reality gets a firm grip on me and I get it: we are heading straight to the heart of the divided island, Nicosia-Lefkosia-Lefco?a, the ancient seat of certain Crusader kings which was later fortified by the Venetians, but failed to hold back the attacks of the newly born Cypriot patriots. Meanwhile, I try to focus on the road which proves to be a problem as road signs bear triple instructions in English, Greek and Turkish and you risk getting lost simply because of being overdirected. Quite a promising start, I say to myself.

    In the late afternoon, Easter Lefkosia seems calm and lazy. Two-storied houses that could have been part of any 17 c. Bulgarian village line the main street, tiny craftsman’s shops on the ground floor and living quarters above, wooden shutters in a sparkle of Mediterranean style. An old lady is selling popcorn with cocoa flavour promoting her business with sales of cheeping chicks. Poor things that survived the egg-painting rush of Maundy Thursday… Then the street comes to an abrupt end, or rather it goes on cut through its most vital parts, bandaged up in barbed wire as an old wound that has been left to heal up with all the ugly scars. I realise we have reached the „green line“, the buffer zone maintained by the UN. No more fancy shops, no more popcorn-chickens, this other kingdom seems by far… dead.

    We flee away from this bisected life-knot, away from its malicious stench and back into the tangle of dead end sokaks around the centre. One of them leads us to the dragoman’s palace, a most eclectic building comprising an old Venetian house with one protruding wooden window over the central gate. Dragomans performed a special mission in the Ottoman Empire: as Ottoman Turks were reluctant to speak the languages of their non-Muslim raya, a certain need for translation was felt and hence the dragoman interpreters’ boom. Later, political mediation was added to their responsibilities, but considering the zeal of Cypriot Christianity, in that particular case mediation seems to have been of no good. And as if to confirm that, the goliath silhouette of Archbishop Makarios III rises up in the twilight, thrice the height of a normal human being, a guard to the entrance of the archiepiscopal palace. In the distance, I hear the mumblings of the priests, fathers of the misunderstood Cypriot identity, offspring of corrupt dragomans’ misinterpretations. And here he is, the greatest father of them all, black and granite-hearted, unbending and firm-willed in his statue afterlife, though in this one, they say, he did bend enough to sign up the controversial agreements that granted independence to Cyprus, former British colony, former province of the Ottoman Empire, former military base of the Venetian Republic, former kingdom of the disgraced Crusader kings, former territory of Byzantium, former conquest of the Ptolemies of Egypt, of Alexander the Great, of the Persians… a never-ending line of possessions and transfers of power supplemented with Arab raids, recurring massacres, plagues and the life-giving touch of an ever-present Aphrodite cult.

    As we move on towards the archiepiscopal church, the mumblings grow thunderously loud. They sing on the mike, K. says. There’s no place for us inside, all we get are a few bittersweet oranges that we swallow somewhat guiltily at the gates of God’s home and a hurried walk a hundred yards away from the barbed wire, past the Beware of the Sniper bar, closed for good, now it’s time to trust the rats, along the fortified walls, accompanied only by the howling call of the muezzin somewhere from beyond the darkness of the spooky zone.

    The morning sun pierces through the net of the tent and catches me dreaming lazily of a world without action, but it’s time for action, K.’s voice resounds. It’s a fresh morning on a green grass meadow at the foot of the Troodos Mountains, so calm and so peaceful that I start doubting what I’ve seen the previous night. Today is the day, which means we are off for the Turkish part of the island. We expect problems at the border, even to be sent back as Western Berliners who have been too curious to peep into the lives of their Eastern neighbours, but none of that happens. The Greek officers don’t care, the Turkish ones give us some slips of paper which should stand for temporary visas, free of charge and limitless, for the Turkish Republic of Northern Cyprus.

    At first sight, Lefko?a seems unchanged, the same narrow streets leading God knows where, the same tiny shops and wooden shutters, and even the car plates are of the same kind and you surely have to drive on the left side. Then, we come to the central square and my eyes fall on the Father. In this one of his myriad avatars, Kemal Ataturk is more of a stargazer, his eyes fixed dreamily on a faraway light. In the street below, a waiter with a tray laden with steaming glasses of apple tea rushes past two men playing backgammon right in the middle of everyday life’s hubbub oblivious to their shopping bags, as well as to the moony gaze of their Lord. Now I know we are in Turkey. However, a few steps away we come across a most untypical sight: a casino with a mosque in the background. In Islam gambling is forbidden, but not on Cyprus. For once, Allah granted the faithful a land for unrestricted gambling with a fate of its own that has been gambled away.

    Round the b?y?k hamam, tucked away under the ground, we enter the bazar area, busy as ever, crowded though not too much, and even the client callers are not so insisting and let us go undisturbed. In the distance, I recognize the two minarets of St. Sophia Cathedral, or rather the rosette of Selimiye Camii, a hybrid temple, tomb and crowning place of the Lusignan kings, descendants of Guy of Lusignan, king consort of Jerusalem, who purchased the island in 12 c. from the Templar knights as a compensation for being defeated by a Kurdish commander named Salah ad-Din at the battle of Hittin which actually resulted in Guy’s loss of the Kingdom of Jerusalem. I find that causal chain a little bit strange, but then these are the facts. Inside, the temple is filled with emptiness, stripped naked of all images. The light from the Gothic windows plays on the Quranic suras as if challenging to unravel their intricate lace and only the solitary minbar brings to the mind the dim outlines of a devout preacher. May the spirits of the brave kings rest in peace guided to heavenly abodes by the sermons of the imams!

    In the street, just around the corner, business comes in a peculiar form. Christ from the street vendor’s stand absolves the satanic verses from their sins, and the sacred words of the Quran reveal His compassionate nature. I see absolution and revelation blended in the Turkish blue of evil guarding God’s eye. And while religions measure their weaknesses in heaven, down on the Earth a couple of boy scouts with camouflaged faces fight to draw my attention. Cake, ma’am. Te?ekk?r, sweeties. ?ok g?zel. Wanna see the picture? You look great. It turns out Good Friday is some unknown kind of carnival for the children here. The square behind the church-mosque is bubbling with life. The painted devils are all over the place, they scream and shout, they romp about, raving with joy, high on their own supplies, genuine freaks of nature that don’t need to go under the table as to be forgiven for their mischief…

    Later on, the dolmu? takes us through a vast expanse of military bases and blossoming bushes along the road to Famagusta-Ammochostos-Gazi-Ma?usta. The city is known for being the deepest harbour on the island, the last Venetian stronghold against invading Turks and a prosperous town during and after the British rule, but history’s reminders seem to be deafened by a much stronger voice trumpeting in my eyes: Do you remember the sea and the engines, and the holds filled with sticky dusk? And that wild longing for the Philippines, for the huge stars over Famagusta? And while I still don’t believe my luck has led me to share the stars with the Poet, my weary legs drag me to a bench near another hybrid temple where I sit surrounded by ruins, fed up with ruins, drinking one more glass of this visual cocktail that mixes palms with unmixable Gothic-Muslim ingredients. A battered yellow sign in the corner of the left gate indicates the renaming of the temple: St. Nicholas Cathedral, then Aya Sofia, nowadays Lala Mustafa Pa?a Camii. Maybe the whole island is just a battered sign bearing the stigma of passions long dead, a desecrated procession of names as elusive as the Poet’s stars?

    Othello’s tower is the only place where we can get a glimpse, though a faraway one, of the Varosha part of the town, in other words the former Greek living area that, after being evacuated completely in 1974, was sealed-off by the Turkish army and ever since left to the mercy of the elements. Nobody is allowed to go there, a ghost city of the day after tomorrow when a feline-serpentine order will prevail. K. gets carried away with plans to obtain a permit to that city as a way of inspiration for a new mind-shattering horror screenplay that will set him on the path to glory. You’re possessed by the old moor, let’s go. And we set, slowly and languidly, on the road back to a world of much more well-known conventions.

    One day and one night later, we are sitting in the garden of Kykkos monastery high in the mountains. It’s a sunny and bright morning, a peaceful counterpoint to the bonfires of the previous night. I know the journey is coming to an end. We had it all: dead end streets, Byzantine mosaics, hordes of tourists, the lifestyle magazine of the British forces, Aphrodite’s birth rocks, a whole pest of forts, churches and giant Easter baskets full of dinosaur eggs. And now, after the three-day passions have subsided, it seems as though Christ has finally resurrected. Has He indeed? Cold comfort, even if He had. I would rather not rejoice in His sacrifice. Instead, I will take a walk in the mountains…